Тя погледна към тясната уличка вляво. Взе внезапно решение и сви в нея. Без да поглежда назад, побягна с все сили.
Мина уличката и излезе на реката. Пред нея имаше дървен мост. Продължи и бързо го прекоси — мина над водата и стигна другия бряг.
Тук, долу до водата, беше още по-тъмно, нямаше улични лампи, които да осветяват мрака. Мъглата беше по-гъста, усещаше я по-студена и влажна върху кожата си, миришеше вледеняващо — на сняг.
Внимателно избута някакви клони на дърво. После го заобиколи и се скри зад него. Притисна се до ствола, усещайки гладката му влажна кора, и се опита да стои неподвижна и да не вдига шум. Помъчи се да забави дишането си и да го успокои.
Наблюдаваше и чакаше.
И естествено няколко секунди по-късно зърна него или сянката му да се прокрадва по моста и да слиза на брега.
Загуби го от поглед, но чуваше стъпките му — сега върху по-меката земя — да обикалят наоколо, почти на метър от нея.
И после настъпи тишина. Никакъв шум. Тя затаи дъх. Къде беше? Къде се беше дянал?
Изчака известно време, което ѝ се стори безкрайно, за да е сигурна. Дали си беше отишъл? Май да.
Предпазливо излезе иззад дървото. Отне ѝ няколко секунди да се ориентира. После разбра — пред нея беше реката, проблясваща в тъмнината. Трябваше просто да я последва.
Забързано пое по брега и стигна до задния вход на „Сейнт Кристофър“. Мина по каменния мост и се изкачи до големите дървени врати в тухлената стена.
Вдигна ръка, сграбчи студения месингов пръстен и дръпна. Вратата не помръдна. Беше заключена.
Мариана се поколеба, несигурна какво да направи — и тогава… чу стъпки.
Същите упорити стъпки. Същият мъж.
Приближаваше се.
Тя се огледа, но не можеше да види нищо, само валма мъгла, които изчезваха в тъмните сенки.
Но го чуваше как приближава, пресичаше моста към нея.
Мариана опита отново вратата, но тя пак не поддаде. Беше в капан. Усети, че я обхваща паника.
— Кой е? — извика тя в тъмнината. — Кой е там?
Нямаше отговор. Само стъпки, които приближаваха все по-близо…
Отвори уста, за да извика…
И тогава внезапно вляво от нея, малко по-надолу, се чу скърцане. Отвори се малка врата в стената. Беше частично скрита зад храст и тя не знаеше за съществуването ѝ досега. Висока едва една трета от височината на главната порта, тя беше изработена от голо, нелакирано дърво. От нея се показа лъчът на фенерче. Освети лицето ѝ, заслепявайки я.
— Наред ли е всичко, госпожице?
Веднага разпозна гласа на Морис и незабавно почувства облекчение. Той отдръпна светлината от очите ѝ и тя го видя как се изправя, след като се беше привел, за да мине през ниската врата. Носеше черно палто и черни ръкавици. Взираше се в нея.
— Добре ли сте? — попита той. — Тъкмо правех рутинната обиколка. Задната врата се заключва в десет, би трябвало да го знаете.
— Забравих. И да, добре съм.
Той освети с фенерчето моста. Мариана тревожно проследи лъча с очи. Нямаше и следа от човек.
Тя се ослуша. Тишина. Никакви стъпки.
Изчезнал беше.
— Бихте ли ме пуснали вътре? — попита тя, поглеждайки обратно към Морис.
— Разбира се. Оттук. — Той посочи малката врата зад себе си. — Често я използвам, за да съкратя пътя. Минете по прохода и ще излезете в главния двор.
— Благодаря. Много благодаря.
— Няма защо, госпожице.
Мина покрай него към отворената врата. Наведе глава, прегърби се леко и влезе. Древният тухлен проход беше много тъмен и миришеше на влага. Вратичката се затвори зад нея. Чу как Морис я заключва.
Пресече прохода предпазливо, мислейки си за това, което се бе случило. За момент се усъмни — наистина ли някой я беше преследвал? Ако да, то кой? Или си беше чиста параноя?
Във всеки случай изпитваше облекчение, че пак е в „Сейнт Кристофър“.
Озова се в коридор с дъбова ламперия, част от сградата, в която се намираше кафенето в главния двор. Тъкмо щеше да излезе през главната врата, когато нещо я накара да погледне назад. Спря.
По стените на слабо осветения коридор имаше окачени редици от портрети. Един в края на коридора привлече погледа ѝ. Стоеше сам на цялата стена. Мариана се взря в него. Познато лице.
Примигна няколко пъти, несигурна дали вижда правилно, после бавно тръгна натам като в транс.
Стигна до него и спря — лице в лице с картината. Втренчи се в платното. Да, той беше.
Тенисън.