Но не Тенисън като старец с бяла коса и дълга брада като на другите портрети, които беше виждала. Това тук беше Алфред Тенисън като млад. Всъщност почти момче.
Едва ли е бил на повече от двайсет и девет, когато са го рисували. Изглеждаше дори по-млад. Но несъмнено беше той.
Имаше едно от най-красивите лица, които Мариана някога бе виждала. И да го види тук, съвсем отблизо, дъхът ѝ направо секна от красотата му. Силна ъгловата челюст, чувствени устни и тъмна, разрошена, дълга до раменете коса. За миг ѝ напомни на Едуард Фоска, но тя бързо го изхвърли от ума си. А и очите бяха съвсем различни. Тези на Фоска бяха тъмни, докато на Тенисън бяха светлосини, прозрачно сини.
Халам вероятно е бил мъртъв от седем години, когато е рисуван портретът, което означаваше, че на Тенисън е предстояло още едно дълго десетилетие, преди да завърши окончателно In Memoriam. Още десет години скръб.
И все пак това не беше лице, опустошено от отчаяние. То показваше изненадващо малко — да не каже направо, никакви чувства. Никаква печал, никаква следа от меланхолия. Само спокойствие и ледена красота. И почти нищо друго.
Защо?
Присвила очи към картината, Мариана си помисли, че Тенисън сякаш гледа нещо… нещо наблизо.
Да, помисли си тя, бледите му сини очи сякаш гледат нещо точно извън рамката, нещо малко встрани и зад главата на Мариана.
Какво ли е гледал?
Отдалечи се от картината едва ли не разочарована — сякаш Тенисън я беше предал лично. Не знаеше какво се беше надявала да намери в очите му — вероятно малко покой? — утеха или сила, дори мъката би била за предпочитане.
Но не и нищо.
Изхвърли портрета от ума си. Забързано пое към стаята си.
Пред вратата я очакваше нещо.
Черен плик на пода.
Вдигна го и го отвори. Вътре имаше лист от бележник, сгънат наполовина. Разгъна го и го прочете.
Беше бележка, написана с черно мастило с елегантен, леко наклонен почерк.
Скъпа Мариана,
Надявам се, че сте добре. Чудех се дали бихте приели да се видим утре сутринта за кратък разговор? Какво ще кажете за десет часа в Градината на преподавателите?
16.
Ако бях роден в Древна Гърция, при раждането ми щеше да има безброй лоши поличби и хороскопи, предвещаващи нещастия. Затъмнения, пламтящи комети и предзнаменования, изпълнени с гибел…
Но всъщност нямаше нищо — раждането ми се е отличавало с пълно отсъствие на събития. Баща ми, човекът, който щеше да деформира живота ми и да ме превърне в чудовището, което съм, дори не е присъствал. Играл карти с няколко земеделски работници, пушили пури и пили уиски до късно през нощта.
Ако се опитам да опиша майка си — ако примижа леко — мога почти да я видя, леко размазана и не на фокус, моята красива майка, момиче на деветнайсет в частна стая в болница. Чува как сестрите си говорят и се смеят в дъното на коридора. Сама е, но това не е проблем. Когато е сама, може да намери покой, може да мисли мислите си без страх, че някой ще се нахвърли върху нея. Осъзнава, че очаква с нетърпение бебето си, защото бебетата не говорят.
Знае, че съпругът ѝ иска момче, но тя тайно се моли да е момиче. Ако е момче, ще се превърне в мъж.
А на мъжете не може да се вярва.
Чувства облекчение, когато контракциите се подновяват. Те я разсейват от мисленето. Предпочита да се съсредоточи върху физическото: дишане, броене, раздиращата болка, която изличава всички мисли от съзнанието ѝ като тебешир, изтрит от черна дъска. След това потъва в нея, в агонията, и се загубва…
Докато на зазоряване се раждам аз.
За ужас на майка ми не съм момиче. Когато баща ми чува новината, че има син, изпада във възторг. Фермерите, подобно на кралете, имат нужда от много синове. Бях първият.
Готов да отпразнува раждането ми, той пристига в болницата с бутилка евтино пенливо вино.
Но празник ли е било?
Или катастрофа?
Съдбата ми вече решена ли е била, още тогава? Късно ли е било? Дали не е трябвало да ме удушат при раждането? Да ме оставят да умра и да изгния на онзи хълм?
Знам какво би казала майка ми, ако можеше да прочете това мое дирене на виновник, дирене на вина. Нямаше да го търпи.
Никой не е виновен, би казала тя. Не преувеличавай значението на събитията в твоя живот и не се опитвай да им придадеш смисъл. Смисъл не съществува. Животът не означава нищо. Смъртта не означава нищо.
Но тя невинаги е разсъждавала така.
У нея имаше повече от една личност. Едно време е имало друга, която е сушала цветя и е подчертавала стихове: тайно минало, което открих скрито в кутия за обувки в дъното на един шкаф. Стари снимки, изсушени цветя, не особено грамотно написани любовни стихове от баща ми за майка ми, изпратени по време на ухажването им. Но баща ми бързо престанал да пише поезия. А майка ми престанала да я чете.