Омъжила се за човек, когото едва познавала. А той я отвел далече от всички, които познавала. Отвел я в свят на неудобства — на студени ранни утрини и целодневен къртовски физически труд: мерене на агнета, стригането им, храненето им. Пак и пак. И пак.
Имаше, разбира се, и вълшебни моменти — като сезона на агненето, когато малките невинни същества растяха като гъби. Това беше най-хубавото.
Но тя никога не си позволи да се привързва към тях. Научи се да не го прави.
Най-лошото беше смъртта. Постоянна, несекваща смърт — и всички свързани с нея неща: маркиране на онези, които трябва да бъдат убити, защото наддават прекалено малко или прекалено много или не забременяват. След това се появяваше касапина в своята ужасяваща омазана в кръв престилка. Баща ми също се завърташе натам, изгарящ от нетърпение да помага. Обичаше коленето. Изглежда му доставяше удоволствие.
Майка винаги бягаше и се криеше, докато това продължаваше, вкарваше тайна бутилка водка в банята и заставаше под душа, където си мислеше, че сълзите ѝ няма да бъдат чути. А аз отивах в най-далечната част на фермата, колкото се може по-далече. Покривах ушите си, но пак чувах врещенето.
Когато се връщах в къщата, вонята на смърт беше навсякъде. Тела, нарязани в откритата плевня, която беше най-близо до кухнята, и канали, почервенели от кръв. Вонеше на плът, докато мереха месото и го опаковаха в кухнята ни. Късчета втвърдяващо се месо полепваха по масата, а по всички повърхности се събираха локви кръв, накацани от тлъсти мухи.
Нежеланите части от телата — вътрешности, черва и други останки — бяха грижа на баща ми. Изхвърляше ги в яма в дъното на фермата.
Ямата беше място, до което не припарвах. Баща ми ме заплашваше, че ще ме погребе жив там, ако не му се подчинявам или се държа лошо — или издам тайните му.
Никой няма да те намери, казваше той. Никой няма да се сети.
Представях си как съм заровен жив в ямата, заобиколен от разлагащи се скелети, гъмжащи от личинки и червеи и други гадни плътоядни създания — и се разтрепервах от страх.
Все още потръпвам, когато се сетя за нея.
17.
В десет часа на следващата сутрин Мариана отиде да се срещне с професор Фоска.
Пристигна в Градината на преподавателите, когато часовникът на параклиса удари десет. Професорът вече бе там.
Носеше бяла риза с няколко откопчани копчета на врата и тъмносиво кадифено сако. Косата му беше пусната и падаше свободно върху раменете му.
— Добро утро — каза той. — Радвам се да ви видя. Не бях сигурен, че ще дойдете.
— Е, тук съм.
— И точна до секундата. Чудя се какво говори това за вас, Мариана?
Той се усмихна. Мариана не отвърна на усмивката му. Беше решена да показва колкото може по-малко от емоциите си.
Фоска отвори дървената врата и с жест я покани в градината.
— Да влизаме?
Тя го последва. Градината на преподавателите можеше да се ползва само от преподаватели и техни гости — на студентите не беше разрешено да влизат. Мариана не си спомняше някога да е била там.
Незабавно бе поразена колко спокойна беше, колко красива. Беше от така наречените „ниски, потънали градини“, характерни за ерата на Тюдорите — заобиколена от стара, неравна тухлена стена. Между тухлите и в пукнатините се виждаха кървавочервените цветове на лечебната дилянка, които бавно рушаха стената. А навсякъде из градината растяха цветя в най-различни нюанси — розови и сини, яркочервени.
— Прекрасна е — каза Мариана.
Фоска кимна.
— О, да, разбира се. Често идвам тук.
Тръгнаха по пътеката, докато професорът размишляваше за красотата на градината и Кеймбридж като цяло.
— Има някаква магия тук. Вие също я чувствате, нали? — Погледна я. — Сигурен съм, че сте я почувствали още от самото начало — като мен. Мога да си ви представя — студентка, току-що слязла от кораба, нова в тази страна — също като мен — нова в този живот. Семпла… самотна… Прав ли съм?
— За мен ли говорите, или за себе си?
Фоска се усмихна.
— Подозирам, че двамата сме имали еднакви изживявания.
— Съмнявам се.
Той я погледна. Взря се за секунда, сякаш се готвеше да каже нещо, но се отказа. Продължиха да вървят в мълчание.
Накрая той каза: