— Много сте мълчалива. Изобщо не сте такава, каквато очаквах.
— И какво очаквахте?
Професорът повдигна рамо.
— Не знам. Инквизиция.
— Инквизиция?
— Е, тогава, разпит.
Предложи ѝ цигара. Тя поклати глава.
— Не пуша.
— Никой не пуши, освен мен. Опитах да ги откажа, но не успях. Никакъв контрол върху импулсите.
Сложи цигара в устата си. Беше американска марка с бял филтър накрая. Извади клечка, запали я и издуха дълга лента дим. Мариана се загледа как димът танцува във въздуха и после изчезва.
— Помолих да се срещнем тук — започна той, — защото чувствах, че трябва да поговорим. Чувам, че проявявате интерес към мен. Задавате на студентите ми всякакви въпроси… Впрочем — добави той — проверих при декана. Доколкото му е известно, никога не ви е молил да говорите със студентите, неофициално или по друг начин. Така че въпросът, Мариана, е какво, по дяволите, сте замислили?
Мариана го погледна и видя, че той се взира в нея, опитва се да разчете мислите в ума ѝ със своите проницателни очи. Тя бързо отклони поглед и сви рамене.
— Заинтригувана съм, това е всичко…
— От мен по-специално?
— От Девиците.
— Девиците? — Фоска я погледна удивен. — И защо?
— Изглежда странно да имате специална група студентки. Със сигурност това поражда единствено съперничество и негодувание у другите?
Той се усмихна и дръпна от цигарата си.
— Групов терапевт сте, нали? Така че би трябвало най-добре да знаете, че малките групи осигуряват идеална среда за развитие на изключителните умове… Единствено това правя — създавам тази среда.
— Пашкул… за изключителни умове.
— Добре казано.
— Женски умове.
Фоска примигна и я изгледа хладно.
— Най-интелигентните умове често са женски… Толкова ли е трудно за приемане? Нищо зловещо не става. Аз съм кротък преподавател с достъп до щедри алкохолни запаси, това е всичко. Ако има някой подложен на тормоз тук, това съм аз.
— Кой говори за тормоз?
— Недейте да скромничите, Мариана. Виждам, че вече сте ме набелязали за злодей, за хищник, който преследва своите уязвими студентки. Но на тези срещи не се случва нищо подобно — това е просто малка учебна група, в която разискваме поезия, пийваме вино и водим интелектуални дебати.
— Само дето едно от тези момичета е мъртво.
Професор Фоска се намръщи. В очите му несъмнено проблесна гняв. Взря се в нея.
— Смятате ли, че можете да видите в душата ми?
Мариана отклони поглед, смутена от въпроса му.
— Не, разбира се, не. Нямах предвид…
— Забравете. — Дръпна отново от цигарата, целият му гняв се беше стопил. — Както знаете думата „психотерапевт“ идва от гръцката psyche, която означава „душа“, а therapeia, означава „изцеление“. Вие лечител на души ли сте? Ще излекувате ли моята?
— Не. Само вие можете да го направите.
Фоска хвърли фаса си на пътеката. Стъпка го в земята с крак.
— Решили сте да не ме харесвате. Не знам защо.
За свое раздразнение Мариана осъзна, че и тя самата не знае.
— Да си тръгваме ли вече?
Запътиха се обратно към вратата. Той не преставаше да поглежда към нея.
— Интересна сте ми. Откривам, че се чудя какво си мислите.
— Не мисля. Аз… слушам.
Точно това правеше всъщност. Може да не беше детектив, но беше терапевт и знаеше как да слуша. Да слуша не само това, което се казва, но и всичко неказано, всички неизречени думи — лъжи, извъртания, проекции, пренасочване на чувства и други психологически феномени, които протичаха между двама души и изискваха специален вид слушане. Тя трябваше да се вслуша във всички чувства, които Фоска несъзнателно предаваше към нея. В терапевтичен контекст тези чувства се наричаха пренасяне и щяха да ѝ разкажат всичко, което имаше нужда да знае за този човек, кой е той и какво крие. Стига да успее да не намесва собствените си емоции, разбира се, което никак не беше лесно. Вслуша се в собственото си тяло, докато вървяха, и усети надигащо се напрежение: стегната челюст, зъби, стиснати здраво. Усети в стомаха си изгарящ огън, кожата ѝ настръхна, все признаци, които тя свързваше с гняв.
Но чий гняв? Нейният?
Не, неговият беше.
Неговият гняв. Да, можеше да го почувства. Сега той мълчеше, докато вървяха, но под мълчанието кипеше ярост.
Отричаше чувството, естествено, но гневът беше там, вреше под повърхността: Мариана беше успяла някак да го ядоса по време на тази им среща, беше непредсказуема, мъчна за разчитане, трудна — и беше отключила гнева му. Внезапно ѝ хрумна: Щом може да побеснее толкова бързо, какво ли ще стане, ако наистина го провокирам?