Тръгнаха двамата с Фред, който изтегли карта на телефона си, за да намерят пътя до ливадата.
Докато вървяха по брега на реката покрай колежите и зелените поляни и вдишваше аромата на трева, земя и дървета, тя се пренесе назад в първата есен преди всички тези години, когато пристигна в Англия и замени влажната горещина на Гърция с изпълнените с въглищен пушек небеса и сочната зелена трева на Източна Англия.
Оттогава английската провинция и за миг не бе загубила очарованието си за Мариана — до днес. Днес тя не усещаше очарованието ѝ, а само съсипващо я чувство на ужас. Тези полета и ливади, тези пътеки, по които беше вървяла със Себастиан, бяха завинаги опетнени. Вече не бяха синоним на любов и щастие — от сега нататък винаги щяха да означават кръв и смърт.
Вървяха потънали в мълчание. След около двайсетина минути Фред посочи напред.
— Ето го.
Пред тях лежеше поле. Пред входа към него имаше редица превозни средства — полицейски коли, новинарски ванове, паркирани едни зад други по прашния коларски път. Двамата минаха покрай колите и стигнаха до полицейския кордон, където няколко полицаи държаха пресата на разстояние. Имаше и малка тълпа зяпачи.
Мариана хвърли поглед към тях и внезапно си спомни обзетата от нездраво любопитство тълпа, насъбрала се на плажа, за да зяпа как извличат тялото на Себастиан от водата. Спомни си онези лица — с изражение на загриженост, едва маскиращо порочното им любопитство. Господи, как ги ненавиждаше — и сега, виждайки същите изражения, почувства как ѝ се повдига.
— Хайде — каза тя. — Да вървим.
Но Фред не помръдна. Изглеждаше малко объркан.
— Къде да вървим?
Мариана посочи зад полицейския кордон.
— Там.
— Как ще влезем? Ще ни видят.
Тя се огледа.
— Какво ще кажеш ти да идеш и да се опиташ да отвлечеш вниманието им, за да ми дадеш възможност да се промъкна?
— Разбира се. Това мога да го направя.
— Значи нямаш нищо против да не дойдеш?
Той поклати глава. Избегна очите ѝ.
— Ако трябва да съм честен, хич не понасям кръв, трупове и такива ми ти работи. Предпочитам да остана тук.
— Добре. Няма да се бавя.
— Късмет.
— И на теб — отвърна тя.
Той спря за миг, за да събере кураж. После тръгна към полицаите. Подхвана разговор с тях, започна да им задава въпроси… и Мариана се възползва от шанса.
Отиде до лентата, повдигна я и се мушна под нея.
После се изправи и продължи да върви, но успя да направи само няколко крачки, преди да чуе гласа.
— Ей! Какво правите?
Обърна се. Към нея тичаше полицай.
— Спрете. Коя сте вие?
Преди Мариана да успее да отговори, бяха прекъснати от Джулиан. Беше се появил от шатрата на криминалистите и махаше на полицая.
— Всичко е наред. Тя е с мен. Колежка е.
Полицаят я изгледа с недоверие, но отстъпи. Мариана изчака да види, че той се отдалечава, после се обърна към Джулиан.
— Благодаря.
Той ѝ се усмихна.
— Не се отказваш лесно, а? Харесваш ми. Да се надяваме, че няма да налетим на инспектора. — Намигна ѝ. — Искаш ли да погледнеш? Патологът ми е стар приятел.
Минаха покрай шатрата. До нея стоеше патологът и изпращаше съобщение по телефона си. Беше мъж над четиресетте, висок, напълно плешив, с пронизващи сини очи.
— Куба — обърна се към него Джулиан, — доведох колежка, стига да нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам. — Куба погледна Мариана. — Говореше с лек полски акцент. — Предупреждавам ви, не е приятна гледка. По-зле е от миналия път.
Посочи към задната част на шатрата с облечената си в ръкавица ръка. Мариана си пое дълбоко дъх и заобиколи.
И там лежеше тялото.
Беше най-ужасяващото нещо, което някога беше виждала. Изпита страх да го погледне. Изглеждаше ѝ нереално.
Тялото на млада жена или останките от него бяха проснати в тревата. Торсът беше накълцан до неузнаваемост — останала бе само някаква каша от кръв и вътрешности, кал и пръст. Главата бе недокосната, очите бяха отворени — виждащи и невиждащи едновременно — с втренчен поглед, като пътека, отвеждаща в небитието.
Мариана продължи да се взира в тях, неспособна да отмести поглед, хипнотизирана сякаш от Медуза — бяха очи, които имаха властта да вкаменяват дори и след смъртта.
В ума ѝ проблесна стих от „Херцогинята на Малфи“ — „Покрийте лицето ѝ, очите ми са пълни със сълзи — тя почина тъй млада“.
Наистина почина млада. Прекалено млада. Само на двайсет. Рожденият ѝ ден беше следващата седмица — организираше купон.
Знаеше го, защото веднага я разпозна.