Беше Вероника.
2.
Мариана се отдалечи от тялото.
Почувства, че ѝ прилошава физически. Трябваше да постави някакво разстояние между себе си и това, което току-що бе видяла. Искаше да се махне, но знаеше, че от това няма бягство — беше гледка, която щеше да я преследва до края на дните ѝ. Кръвта, главата, тези зейнали очи…
Престани, заповяда си тя. Престани да мислиш.
Продължи да върви, докато стигна ограда от преплетени пръчки, оформяща границата между тази поляна и следващата. Изглеждаше нестабилна, пред падане, но тя се облегна на нея, не беше особено добра опора, но пак беше по-добре от нищо.
— Добре ли си?
До нея се появи Джулиан. Гледаше я загрижен.
Тя кимна. Усети, че очите ѝ са пълни със сълзи. Избърса ги смутена.
— Добре съм.
— Когато виждаш толкова много престъпления като мен, привикваш. Но смятам, че ти си много храбра.
Мариана поклати глава.
— Не съм, изобщо не съм.
— И беше права за Конрад Елис. Бил е в ареста по време на това убийство, което сваля подозренията от него… — Той погледна към Куба, който приближаваше към тях. — Освен ако мислиш, че не са убити от един и същи човек?
Куба поклати глава, вадейки електронна цигара от джоба си.
— Не, един и същи е. Същият модус операнди. Преброих двайсет и две рани от нож.
Патологът дръпна от цигарата и пусна облак изпарения.
Мариана го погледна.
— В ръката ѝ имаше нещо. Какво беше?
— Аха. Забелязали сте го. Борова шишарка.
— И аз така си помислих. Колко странно.
Джулиан се извърна към нея.
— Защо го казваш?
Тя сви рамене.
— Просто защото наоколо няма борове. — Замисли се за секунда. — Питам се дали има списък на всички неща, намерени до тялото на Тара?
— Странно е, че го казвате — намеси се Куба. — Същото хрумна и на мен, затова проверих. И да, сред нещата на Тара е имало борова шишарка.
— Шишарка? — повтори Джулиан. — Колко интересно. Трябва да означава нещо за него… Но какво ли, чудя се?
В момента, в който той го каза, Мариана си спомни един от диапозитивите на професор Фоска, които той показа на лекцията си за Елевзин: мраморен барелеф на шишарка.
Да, помисли си тя. Наистина означава.
Джулиан се огледа обезсърчен. Поклати глава.
— Но как го прави? Убива ги на открито, после изчезва покрит в кръв, без да оставя свидетели, оръжие на убийството, видими доказателства… нищо.
— Само поглед към ада — обади се Куба. — Но грешиш за кръвта. Не е задължително да е покрит с кръв. В края на краищата, кълцането става постмортем.
— Моля? — втренчи очи Мариана в него. — Какво искаш да кажеш?
— Точно това. Първо им прерязва гърлата.
— Сигурен ли сте?
— О, да. — Куба кимна. — И в двата случая причината за смъртта е дълбок разрез — прекъсване на тъканите до костта на врата. Смъртта трябва да е била мигновена. Съдейки по дълбочината на разреза… предполагам, че е замахвал отзад. Ще позволиш ли?
Той застана зад Джулиан и елегантно демонстрира — използвайки електронната си цигара като нож. Мариана примигна, когато той имитира как прерязва гърлото на Джулиан.
— Виждате ли? Артериалната струя изхвърча напред. После, след като е отпуснал внимателно тялото на земята по време на прерязването, кръвта просто се стича надолу в земята. Така че върху него може изобщо да няма кръв.
Тя поклати глава.
— Не… в това няма никакъв смисъл.
— Защо?
— Защото не е… ярост. Не показва загуба на контрол, това не е гняв…
Куба поклати глава.
— Не. Точно обратното. Много спокоен е, напълно се контролира — сякаш изпълнява вид танц. Много прецизен. Някак… церемониален… Затърси друга дума. — Ритуален…? Така ли се казва?
— Ритуален?
Мариана се вгледа в него, като в същото време през ума ѝ пробяга поредица от образи: Едуард Фоска на сцената, изнася лекция за религиозните ритуали; пощенската картичка в стаята на Тара с древногръцкия оракул, който изисква жертвоприношение; и — някъде далече дълбоко в съзнанието ѝ — неизличимият спомен за яркосиньо небе с жарещо слънце и руини на храм, посветен на отмъстителна богиня.
Имаше нещо, нещо, което се налагаше да обмисли. Но преди да успее да притисне Куба за повече подробности, зад нея се чу глас.
— Какво става тук?
Всички се обърнаха. Пред тях стоеше главен инспектор Сангха. И не изглеждаше доволен.
3.
— Какво прави тя тук? — попита Сангха намръщен.