Джулиан направи крачка напред.
— Мариана е с мен. Помислих си, че може да има някакви идеи… и наистина беше много полезна.
Сангха разви капачката на термоса си, балансира я внимателно върху стълб от оградата и си наля малко чай. Изглежда уморен, помисли си Мариана — не му завиждаше за работата. Разследването се беше удвоило по мащаб, а той беше загубил единствения си заподозрян. Не ѝ се щеше да прави нещата още по-лоши, но нямаше избор.
— Главен инспекторе — обърна се тя към него, — знаете ли, че жертвата е Вероника Дрейк? Студентка в „Сейнт Кристофър“.
Той я изгледа с лек ужас.
— Сигурна ли сте?
Тя кимна.
— Знаете ли също, че професор Фоска е преподавал и на двете жертви? И двете са били част от неговата специална група.
— Каква специална група?
— Смятам, че за това трябва да питате него.
Инспектор Сангха допи чая си, преди да отговори.
— Разбирам. Някакви други идеи, Мариана?
Не ѝ хареса тонът му, но се усмихна учтиво.
— Това е за момента.
Сангха лисна остатъците чай от чашата си на земята. Изтърси капачката и я завинти обратно върху термоса си.
— Веднъж вече ви помолих да не се месите в разследването ми. Затова нека го кажа така. Ако ви хвана да се въртите на друго местопрестъпление, сам аз ще ви арестувам. Ясно?
Мариана отвори уста да му отговори, но Джулиан се намеси пръв:
— Съжалявам. Няма да се повтори. Хайде, Мариана.
Той я хвана за лакътя въпреки неохотата ѝ и я поведе далече от останалите в посока към полицейския кордон.
— Боя се, че Сангха вече те е нарочил — каза той. — На твое място щях да стоя по-далече от очите му. Хапе далече по-зле, отколкото лае. — Намигна ѝ. — Не се притеснявай. Ще те държа информирана за всяко развитие.
— Благодаря ти. Оценявам го.
Джулиан се усмихна.
— Къде си отседнала? Мен ме настаниха в хотел до гарата.
— Аз съм в колежа.
— Прекрасно. Какво ще кажеш да пийнем по нещо довечера? Да побъбрим какво ново-вехто.
— Не, съжалявам, не мога.
— Ох, защо? — Джулиан ѝ се усмихна, но после проследи погледа ѝ… И видя, че тя гледа към Фред, който ѝ махаше с другата страна на полицейската лента.
— Аха. — Смръщи се той. — Виждам, че вече имаш планове.
— Моля? Не. Той е просто приятел… на Зоуи.
— Да, бе — усмихна се недоверчиво Джулиан. — Няма проблем. Доскоро, Мариана.
Изглеждаше малко ядосан. Обърна се и се отдалечи.
Мариана също се ядоса, но на себе си. Мушна се под лентата и тръгна към Фред. И започна да се ядосва още повече. Защо каза тази глупава лъжа, че бил приятел на Зоуи? Не се чувстваше виновна за нищо, нямаше какво да крие — тогава защо излъга?
Освен ако, разбира се, не беше напълно честна пред себе си за чувствата си към Фред. Възможно ли беше? Ако наистина беше така, то това бе изключително изнервяща мисъл.
За какво друго лъжеше себе си?
4.
Когато се разчу новината, че втора студентка от колежа „Сейнт Кристофър“ е била убита — и че е била дъщеря на американски сенатор — историята стана водеща по целия свят.
Сенатор Дрейк се качи на следващия възможен полет от Вашингтон заедно с жена си — следван по петите от всички американски медии и от останалата световна преса — и пристигна в „Сейнт Кристофър“ само след няколко часа.
Ситуацията напомняше на Мариана за средновековна обсада. Нахлулите орди журналисти и оператори бяха удържани само от една крехка бариера: двама-трима униформени полицаи и няколко колежански портиери, като господин Морис беше в челните редици, навил ръкави, готов да защити колежа с голи юмруци.
На калдъръма пред главната порта се оформяше все по-нарастващ медиен лагер, който стигаше почти до „Кинг Парейд“, където бяха паркирани вановете със сателитните антени. Специална пресшатра беше издигната до реката, където сенатор Дрейк и съпругата му дадоха телевизионно интервю, отправяйки емоционален апел за всяка информация, която би могла да доведе до залавянето на убиеца на дъщеря им.
По искане на сенатор Дрейк в разследването се включи и Скотланд Ярд. От Лондон бяха изпратени допълнителни полицаи, които направиха блокади, разпитваха от къща на къща и патрулираха по улиците.
Фактът, че сега си имаха работа със сериен убиец, означаваше, че целият град е нащрек. Междувременно Конрад Елис беше освободен и всички обвинения срещу него бяха свалени.
Възцари се натегната, изнервена атмосфера. Между тях се разхождаше чудовище с нож, невидимо, дебнещо по улиците, явно способно да нанесе удар и после да се стопи незабелязано в тъмнината… тази невидимост го правеше нещо повече от човешко същество, нещо свръхестествено: създание, родено от мит, фантом.