На голямо табло пред него имаше постер с предстоящата постановка на „Херцогинята на Малфи“, която, както Мариана предположи, нямаше да се състои — поне не и с Вероника в ролята на херцогинята.
Изкачи стъпалата до входа. Опита вратата. Беше заключена. Фоайето не беше осветено.
Замисли се за момент. После се обърна и зави зад ъгъла покрай сградата. Порта с две големи крила от ковано желязо затваряше двора, където едно време са били конюшните. Мариана я опита — не беше заключена. Лесно я отвори и влезе в двора.
Там беше и вратата към сцената. Пресече двора и я пробва, но тя беше заключена.
Разочарова се и се готвеше да си тръгне, когато се сети за нещо. Потърси с очи противопожарния изход. Вито стълбище, което водеше до бара на горния етаж.
Когато тя беше студентка, барът на театъра беше известен с това, че остава отворен до късно. Двамата със Себастиан понякога се отбиваха там в събота вечер навреме за последните поръчки, танцуваха и се натискаха пиянски.
Започна да се изкачва по стълбището, въртейки се до безкрай, докато не стигна върха, където пред нея се изправи аварийният изход.
Без да храни много надежда, тя посегна и натисна дръжката. За нейна изненада вратата се отвори.
Поколеба се за миг. После влезе.
7.
Барът на Ей Ди Си беше старомоден театрален бар — имаше тапицирани с кадифе високи бар столчета, миришеше на бира и застоял цигарен дим.
Осветлението беше изключено. Беше тъмно, пълно със сенки и Мариана за момент се притесни — от двойката привидения, които се целуваха до бара.
И тогава шумен трясък я накара да подскочи.
Последва нов. Сякаш цялата сграда се разтърси от него.
Реши да види какво става. Идваше от долния етаж. Пресече бара и влезе навътре. Спусна се възможно най-тихо по централното стълбище.
Нов трясък.
Изглежда идваше от залата за представления. Спря в дъното на стълбището и се ослуша. Възцарила се беше тишина.
Промъкна се към вратите на залата. Открехна ги малко и надникна вътре. На сцената бяха декорите за „Херцогинята на Малфи“ — кошмарно превъплъщение на затвор в стила на германския експресионизъм, с криви стени и решетки, смачкани под различен ъгъл.
На сцената стоеше млад мъж.
Беше без риза и гърдите му бяха облени в пот. Изглежда имаше намерение да унищожи всички декори с чук. В действията му прозираше ярост, която беше доста притеснителна.
Мариана предпазливо тръгна надолу по пътеката, отминавайки ред след ред празни седалки, накрая стигна сцената.
Той не я забеляза, докато не застана точно под него. Беше към метър и осемдесет висок, с къса черна коса и едноседмична набола брада. Едва ли беше на повече от двайсет и една, но изражението на лицето му не беше нито младежко, нито дружелюбно.
— Коя си ти? — втренчи се той в нея.
Мариана реши да излъже.
— Аз съм… психотерапевт… работя за полицията.
— Аха. Току-що бяха тук.
— Ясно. — Реши, че разпознава акцента му. — Грък си, нали?
— Защо? — Той я погледна с нов интерес. — И ти ли?
Странно, но вътрешното чувство отново я побутна да излъже. По някаква причина не искаше той да знае нищо за нея. Но би измъкнала повече от него, ако покаже някакво сродство.
— Наполовина — каза тя с лека усмивка. После продължи на гръцки. — Израснах в Атина.
Той сякаш се зарадва да го чуе. Изглежда се успокои и гневът му леко се охлади.
— Аз съм от Солун. Приятно ми е да се запознаем. — Той се усмихна, оголвайки зъби, бяха остри, подобни на бръсначи. — Дай да ти помогна.
После с внезапно, буйно движение се наведе и я изтегли на сцената с лекота. Тя се приземи несигурно на краката си.
— Благодаря.
— Аз съм Никос. Никос Корис. А твоето име?
— Мариана. Студент ли си?
— Да — кимна той. — Аз съм отговорен за това. — Той обгърна с жест съсипаните декори около себе си. — Аз съм режисьорът. Гледаш унищожаването на моите театрални амбиции. — Изсмя се безрадостно. — Представлението е отменено.
— Заради Вероника?
Никос изсумтя.
— Днес щеше да идва агент от Лондон, за да го види. Работих цяло лято, планирах. А всичко е било за едното нищо…
Събори яростно част от стена, тя се стовари с трясък, от който подът се разтресе.
Мариана го наблюдаваше внимателно. Всичко в него сякаш вибрираше от гняв, излъчваше едва удържан бяс, сякаш всяка секунда щеше да превърти, да се развърти сляпо — и да удари нея вместо някой декор. Направо я плашеше.
— Чудех се — каза тя — дали не би могъл да ми кажеш нещо за Вероника?