— Какво за нея?
— Любопитно ми е кога за последен път я видя?
— На генералната репетиция. Направих ѝ някои забележки. Не ѝ се харесаха. Посредствена актриса е, ако искаш да знаеш истината. Изобщо не е толкова талантлива, колкото си въобразяваше.
— Разбирам. В какво настроение беше?
— След забележките ми? Не особено добро. — Той се усмихна, оголвайки зъби.
— По кое време си тръгна? Помниш ли?
— Около шест, бих казал.
— Каза ли къде отива?
— Не. — Никос поклати глава. — Но мисля, че отиваше да се види с професора.
Той насочи вниманието си към няколко стола, струпани един върху друг.
Мариана го погледна, сърцето ѝ заби ускорено. Прозвуча малко задъхана, когато проговори:
— Професорът?
— Аха. — Никос повдигна рамо. — Не помня името му. Дойде да гледа генералната репетиция.
— Как изглеждаше? Можеш ли да го опишеш?
Никос се замисли за секунда.
— Висок. Брадат. Американец. — Погледна часовника си. — Какво друго искаш да знаеш? Защото имам работа.
— Това е всичко, благодаря. Може ли да погледна в гримьорната? Знаеш ли дали Вероника не е оставила нещо?
— Не мисля. Полицията взе всичко. Не че имаше много.
— Все пак бих желала да надзърна. Ако нямаш нещо против.
— Върви. — Той посочи към кулисите. — Надолу по стълбите и вляво.
— Благодаря.
Никос се втренчи в нея за секунда, сякаш обмисляше нещо. Но не проговори. Мариана побърза да се отдалечи.
Беше тъмно и минаха няколко секунди, докато очите ѝ се адаптират. Нещо я накара да хвърли поглед през рамо, назад към сцената, където видя лицето на Никос, изкривено от ярост, докато продължаваше да унищожава декорите. Ненавижда нещата да не стават по неговия начин, помисли си тя. В този млад мъж имаше истински гняв; радваше се, че се махна от него.
Обърна се и забързано се отдалечи по тесните стълби към търбуха на театъра и гримьорната.
Беше претъпкано помещение, делено от всички актьори. Стойки с костюми се състезаваха за място с перуки, гримове, реквизит, книги и тоалетки с огледала. Огледа целия хаос — нямаше начин да разбере коя е принадлежала на Вероника.
Съмняваше се, че изобщо ще намери нещо полезно тук. И все пак…
Разгледа тоалетните масички. Всяка имаше отделно огледало, окичено със сърца, целувки и бележки с пожелания за успех, надраскани с червило. Имаше и картички и снимки, пъхнати в рамките им.
Една пощенска картичка веднага привлече погледа ѝ. Не приличаше на останалите.
Огледа я отблизо. Беше с религиозен сюжет — икона на светица. Красива, с дълга руса коса… като Вероника. От шията ѝ стърчеше дълга кама. Но още по-разстройващо беше, че държеше поднос с две човешки очни ябълки върху него.
Прилоша ѝ само като я гледаше. Ръката ѝ трепереше, когато посегна да я вземе. Изтегли я от рамката на огледалото. Обърна я.
И там — както преди — имаше написан на ръка цитат на древногръцки:
8.
След второто убийство в „Сейнт Кристофър“ се възцари зашеметена, безжизнена атмосфера.
Сякаш някакъв мор, чума бе плъзнала из колежа, също като в гръцки мит, като болестта, унищожила Тива; невидима, преносима по въздуха отрова се носеше из дворовете и тези древни стени, които едно време бяха убежище от външния свят, вече не предлагаха никаква защита.
Независимо от протестите на декана и уверенията за безопасност все повече родители прибираха децата си. Мариана не ги винеше, не винеше и студентите, че искат да се махнат оттук. Част от нея копнееше да грабне Зоуи и да я отведе в Лондон. Но знаеше, че не трябва дори да го предлага: сега вече беше ясно, че Зоуи остава — значи оставаше и Мариана.
Убийството на Вероника беше засегнало племенницата ѝ особено много. Фактът, че го преживяваше толкова тежко, изненада даже самата Зоуи, която каза, че се чувства лицемер.
— Искам да кажа, че аз дори не харесвах Вероника, не знам защо не мога да престана да плача.
Мариана подозираше, че Зоуи използва смъртта на Вероника като средство да изрази малко от скръбта си по Тара, скръб, която беше прекалено силна и плашеща, за да се изправи лице в лице с нея. Затова тези сълзи бяха нещо добро, здравословно и тя ѝ го каза, като я прегръщаше седнала на леглото и я полюшваше напред-назад, докато момичето ридаеше.