— Ти ми кажи.
— Моля? Той не ме привлича, ако това намекваш.
Усети се, че е повишила глас, двойка студенти от другия край на бара я чуха и обърнаха глави към нея. За първи път, откак се помнеше, двете със Зоуи се оказаха на ръба на кавга. Почувства се странно ядосана. Защо?
Втренчиха се една в друга за момент.
Зоуи отстъпи първа.
— Забрави — поклати глава тя. — Съжалявам. Говоря глупости.
— И аз съжалявам.
Зоуи погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам. Имам лекция за „Загубения рай“.
— Върви тогава.
— Ще се видим ли за вечеря?
— О… — Мариана се поколеба. — Не мога. Ще се виждам… с…
Не искаше да каже на Зоуи за плановете си за вечеря с професор Фоска — не и сега, племенницата ѝ щеше да види най-различни неща в това, неща, които изобщо не съществуваха.
— Ще се виждам с… с приятел.
— Кой?
— Не го познаваш, стар приятел от колежа. Върви, ще закъснееш.
Момичето кимна. Лепна ѝ бърза целувка на бузата. Мариана стисна ръката ѝ.
— Зоуи. И ти внимавай. Разбрано?
— Имаш предвид да не влизам в коли с непознати мъже?
— Не ставай глупава. Сериозна съм.
— Мога да се грижа за себе си. Не се страхувам.
Точно тази нотка на перчене в гласа на Зоуи притесняваше Мариана най-много.
10.
След като Зоуи си тръгна, Мариана остана на бара за малко, въртейки в ръка чашата си с вино. Не спираше да превърта разговора в главата си.
Ами ако Зоуи е права? Ами ако Фоска е невинен?
Той имаше алиби и за двете убийства и въпреки това тя беше изплела паяжина от подозрение около него, просто хващайки няколко нишки от… от какво всъщност? Дори не и факти, нищо чак толкова конкретно. Дребни неща: онзи уплашен поглед в очите на Зоуи, фактът, че е преподавал гръцка трагедия на Тара и Вероника, и твърдото ѝ убеждение, че той е изпратил онези пощенски картички.
А интуицията ѝ подсказваше, че който е изпратил картичките на тези момичета, той ги е и убил. И макар това да изглеждаше нелогичен извод, дори заблуда за човек като главен инспектор Сангха, за терапевт като нея самата интуиция често беше единственото, на което можеше да се облегне. Независимо колко невероятно изглеждаше… професор в този университет да убива свои студентки по толкова ужасен начин, толкова открито и да очаква, че ще му се размине.
И все пак… ами ако беше права…
Тогава на Фоска му се беше разминало.
Ами ако грешеше?
Трябваше да помисли ясно, но не можеше. Главата ѝ беше объркана и не заради виното. Чувстваше се победена и все по-несигурна в себе си. И какво сега? Нямаше никаква представа какъв би трябвало да е следващият ѝ ход.
Успокой се, заповяда си тя. Ако работех с пациент и се чувствах така — толкова неуверена — какво бих направила?
Отговорът дойде незабавно. Ще помоли за помощ, естествено. Ще потърси съвет.
Идеята не беше лоша.
Да се срещне с ментора си само би помогнало. Да се махне оттук, да отиде в Лондон, да избяга от този колеж и неговата отровна атмосфера, та макар и само за няколко часа — би било огромно облекчение.
Да, помисли си тя. Точно това ще направя, ще се обадя на Рут и утре ще се видя с нея в Лондон.
Но първо я чакаше срещата тази вечер тук, в Кеймбридж.
Вечеря в осем часа — с Едуард Фоска.
11.
В осем часа Мариана се отправи към жилището на Фоска.
Вгледа се в голямата импозантна врата. „Професор Едуард Фоска“ беше написано в бяло с калиграфски почерк върху черна плоча до вратата.
Чуваше класическата музика, която идваше отвътре. Почука. Не последва отговор.
Почука отново, този път по-високо. Никакъв отговор за момент и после…
— Отворено е — долетя далечен глас. — Влизайте.
Тя си пое дълбоко дъх, успокои се и отвори вратата. Посрещна я брястово стълбище: старо, тясно и неравно на местата, където дървото се беше разсъхнало. Трябваше да внимава за всяка своя стъпка, докато се изкачваше.
Музиката стана още по-висока. Беше на латински, религиозна ария или псалм, към който е написана музика. Беше я чувала и преди, но не можеше да си припомни къде. Красива беше, но зловеща, със струнни инструменти, които пулсираха като удари на сърце, иронично имитиращи тревожния ритъм на нейното, докато изкачваше стълбите.
Вратата горе беше открехната. Влезе. Първото, което видя, беше голям кръст, окачен на стената в антрето. Красив, изработен от тъмно дърво, богато украсен, готически, майсторски скулптиран — но размерът му беше страховит и Мариана побърза да го подмине.