Выбрать главу

Влезе във всекидневната. Трудно можеше да я разгледа, единствената светлина идваше от полуразтопени, деформирани свещи, наслагани навсякъде. Необходими ѝ бяха няколко секунди, докато очите ѝ се адаптират към стигийския7 мрак, напоен с аромата на горящ тамян, тъмният му дим още повече замъгляваше светлината от свещите и ставаше почти невъзможно да се различи нещо.

Беше голяма стая с прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Няколко врати водеха към други помещения. Стените бяха покрити с картини, рафтовете — претъпкани с книги. Тапетите на стените бяха в тъмнозелено и черно, повтаряща се шарка от листа и зелен гъсталак, създаващ чувство на безпокойство — все едно се намираше в джунгла.

На полицата над камината и по масите бяха подредени скулптури и други декорации: човешки череп, проблясващ в мрака, както и малка статуетка на Пан — с разрешена коса, стиснал мях за вино, с крака, рога и опашка на козел. А до него — шишарка.

Внезапно Мариана бе обзета от усещането, че я наблюдават — почувства нечий поглед върху тила си. Обърна се.

Видя Едуард Фоска. Не го беше чула да влиза. Дали не се беше крил в сенките през цялото време, наблюдавайки я?

— Добър вечер — поздрави я той.

Тъмните му очи и белите зъби проблеснаха в светлината на свещите, а пуснатата му коса падаше върху раменете. Носеше черен смокинг, снежнобяла риза и черна папийонка. Изглежда изключително красив, помисли си Мариана и веднага се ядоса на себе си, че го бе помислила.

— Нямах представа, че ще вечеряме на високата маса — каза тя.

— Няма.

— Но сте облечен…

— О — той погледна дрехите си и се усмихна. — Нямам често възможността да вечерям с толкова красива жена. Реших да се облека за случая. Позволете да ви предложа питие.

Без да чака отговор, той извади отворена бутилка шампанско от сребърна кофичка за лед. Доля собствената си чаша, после наля друга за Мариана. Подаде ѝ я.

— Благодаря.

Едуард Фоска остана неподвижен за момент, наблюдавайки я с одобрение в очите.

— За нас — каза той.

Мариана не повтори тоста му. Вдигна чаша до устните си и отпи малко шампанско. Беше приятно газирано, сухо, освежаващо. Имаше добър вкус и тя се надяваше, че ще успокои нервите ѝ. Отпи нова глътка.

На вратата долу се почука. Фоска се усмихна.

— А, това вероятно е Грег.

— Грег?

— От бара.

Чуха се забързани стъпки и Грегъри, пъргав, строен сервитьор с жилетка и вратовръзка се появи с по една кутия във всяка ръка. Усмихна се на Мариана.

— Добър вечер, госпожице. — Погледна към професора. — Аз ли да…

— Разбира се — кимна професорът. — Върви. Сложи масата. Аз ще сервирам.

— Много добре, сър.

Младежът изчезна в трапезарията. Мариана погледна въпросително Фоска. Той се усмихна.

— Искаше ми се малко повече усамотение, отколкото колежанската трапезария може да осигури. Но не съм голям готвач, затова убедих бара да пренесе трапезарията тук.

— И как го направихте?

— С помощта на много голям бакшиш. Няма да ви направя удоволствието да кажа колко голям.

— Доста труд си сте си дали, професоре.

— Моля ви, наричайте ме Едуард. И да, за мен беше удоволствие, Мариана.

Усмихна ѝ се и продължи да я гледа мълчаливо. Тя се почувства неудобно и отмести поглед. Очите ѝ се плъзнаха към масичката за кафе… и шишарката.

— Какво е това?

Фоска последва погледа ѝ.

— Шишарката ли? Нищо, просто ми напомня за дома. Защо?

— Май си спомням диапозитив на шишарка в лекцията за Елевзин.

Той кимна.

— Да, така е. Права сте. Всеки посветен в култа получава шишарка при влизането си.

— Разбирам. А защо шишарка?

— Всъщност работата не е в самата шишарка. А в това, което тя символизира.

— И то е?

Той отново се усмихна и се загледа в нея за момент.

— Заради семето е — семето в шишарката. Семето вътре в нас — духът вътре в тялото. И да отвориш ума си за него. Обет да гледаш навътре и да търсиш душата си.

Фоска вдигна шишарката. Подаде ѝ я.

— Подарявам ви я. Ваша е.

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. — Не я искам.

Каза го по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Ясно.

Той ѝ хвърли развеселена усмивка. Остави шишарката обратно на масата. Настъпи мълчание. Миг по-късно се появи Грег.

— Всичко е готово, професоре. Пудингът е в хладилника.

— Благодаря.

— Приятна вечер.

Младежът кимна на Мариана и напусна стаята. Тя чу как слиза по стълбището и затваря вратата след себе си.

вернуться

7

Реката Стикс, по чиито брегове Хеката броди в безлунни нощи със стигийските си кучета, погубва хора и им праща кошмарни сънища (гръцка митология). — Б.пр.