Останаха сами.
Последва тишина и леко напрежение, докато се взираха един в друг. Е, във всеки случай Мариана го чувстваше, нямаше представа какво чувства Фоска — какво се крие зад това негово приятно, чаровно поведение. Беше ѝ почти невъзможно да отгатне.
Той посочи към съседната стая.
— Да вървим?
12.
Дългата маса в тъмната, облицована с дървена ламперия трапезария беше покрита с бяла ленена покривка. В сребърните свещници горяха високи свещи. Бутилка червено вино беше пресипана в гарафа, която стоеше върху страничния шкаф.
Дъбът в центъра на вътрешния двор се виждаше през прозореца зад масата, очертан на фона на здрачаващото се небе, и звездите проблясваха между клоните му. Мариана си помисли, че при друга ситуация да се храни в тази красива старинна стая би било невероятно романтично. Но не и сега.
— Заповядайте — покани я Фоска.
Тя приближи масата. Двете места бяха точно едно срещу друго. Седна, а той отиде до страничния шкаф, където беше разположена храната — агнешко бутче, печени картофи и зелена салата.
— Мирише хубаво — каза той. — Повярвайте ми, това ще е много по-добро от всичко, което бих се опитал да приготвя сам. Имам доста изтънчено небце, но съм доста елементарен в кухнята. Само обикновените рецепти за паста, на които една италианска майка е научила сина си.
Той се усмихна на Мариана и взе широкия нож за разрязване на месо. Острието му просветна в светлината на свещите. Тя внимателно наблюдаваше как той бързо и умело ползва ножа, за да нареже агнешкото.
— Италианец ли сте? — попита тя.
Фоска кимна.
— Второ поколение. Баба и дядо са дошли на кораб от Сицилия.
— Израснали сте в Ню Йорк?
— Не съвсем. В щата Ню Йорк. Ферма по средата на нищото.
Сервира в чинията ѝ няколко резена агнешко, малко картофи и салата. Приготви същата порция и за себе си.
— А вие сте израснала в Атина?
— Да. — Кимна тя. — В предградията.
— Колко екзотично. Завиждам.
Мариана се усмихна.
— Бих могла да кажа същото за фермата в Ню Йорк.
— Не и ако я видите. Беше си дупка. Нямах търпение да се разкарам оттам.
При тези думи усмивката изчезна от лицето му и той сякаш стана различен човек. По-твърд, по-стар. Сложи чинията пред нея. После занесе своята от другата страна на масата и седна.
— Харесвам го леко недопечено. Надявам се да ви хареса.
— Добро е.
— Bon appetit.
Мариана погледна чинията пред себе си. Тънките резени агнешко бяха толкова недопечени, толкова сурови, че от тях се стичаше блестяща червена кръв в локвичка, която ставаше все по-голяма в бялата порцеланова чиния. Почувства, че ѝ се повдига от вида ѝ.
— Благодаря, че се съгласихте да вечеряте с мен, Мариана. Както казах в Градината на преподавателите, вие възбудихте интереса ми. Винаги ми е любопитно, когато някой се интересува от мен. А вие несъмнено го правите. — Той леко се засмя. — Тази вечер е моята възможност да ви отвърна със същото.
Тя взе вилицата си. Но не успя да се насили да хапне от месото. Съсредоточи се върху картофите и салатата, побутвайки зелените листа по-далече от разширяващата се локва кръв.
Чувстваше очите на Фоска върху себе си. Колко студен беше погледът му — като на базилиск.
— Още не сте опитали месото. Заповядайте, моля?
Тя кимна. Отряза мъничко парченце и пъхна червеното резенче в устата си. Беше мокро, с металически вкус на кръв. Положи усилие да го сдъвче и преглътне.
Фоска се усмихна.
— Браво.
Мариана вдигна чашата си. Изми вкуса на кръв с остатъка от шампанското.
Забелязвайки, че чашата ѝ е празна, той стана.
— Да пийнем малко вино, какво ще кажете?
Отиде до страничния шкаф и наля две чаши тъмно бордо. Върна се и подаде едната на Мариана. Тя я поднесе към устните си и отпи. Виното имаше дъх на земя, беше сухо и плътно. Вече бе почувствала ефекта от шампанското на празен стомах, би трябвало да спре с виното или скоро щеше да се напие. Но не спря.
Фоска седна отново, наблюдавайки я с усмивка.
— Разкажете ми за съпруга си.
Тя поклати глава.
— Не.
Той сякаш се изненада.
— Не? Защо не?
— Не желая.
— Дори и името му?
Мариана тихо каза:
— Себастиан.
И някак си само с изричането на името му сякаш го призова за секунда — нейния ангел пазител — почувства се в безопасност и по-спокойна, а Себастиан прошепна в ухото ѝ: Не се плаши, любов моя, отстоявай себе си. Не се страхувай…