Реши да последва съвета му. Вдигна очи и посрещна втренчения поглед на Фоска, без да мигне.
— Разкажете ми за себе си, професоре.
— Едуард. Какво бихте искали да знаете?
— Разкажете ми за детството си.
— Моето детство?
— Каква е била майка ви? Обичахте ли я?
Фоска се разсмя.
— Майка ми? Да не се готвите да ме подложите на психоанализа по време на вечеря?
Мариана отвърна:
— Просто съм любопитна. Чудя се на какво друго ви е научила, освен да готвите паста?
Той поклати глава.
— Майка ме научи на много малко неща, за нещастие. Ами вие? Каква беше вашата майка?
— Така и не можах да я опозная.
— О. Мисля, че и аз не можах да опозная моята.
Взря се за момент в Мариана замислен. Тя виждаше как колелцата в ума му се въртят — има наистина блестящ ум, помисли си тя. Остър като бръснач. Ще трябва много да внимава с него. Подхвърли небрежно:
— Щастливо детство ли беше?
— Виждам, че сте решена да превърнете вечерта в терапевтична сесия.
— Не терапевтична сесия, просто разговор.
— Разговорът трябва да върви в две посоки, Мариана.
Фоска се усмихна и зачака. Виждайки, че няма избор, тя прие предизвикателството.
— Нямах особено щастливо детство — каза тя. — Само понякога. Обичах много баща си, но…
— Но какво…?
Тя повдигна рамене.
— Имаше прекалено много смърт.
Взряха се един в друг за момент. Фоска бавно кимна.
— Да, мога да го видя в очите ви. Там има голяма тъга. Знаете ли, напомняте ми на Тенисъновата героиня — „Мариана от самотния чифлик“: „Не идва той — каза тя. — Уморена съм, тъй съм уморена. Да бях умряла по-добре“.
Усмихна се. Мариана отклони поглед, почувства се разголена, този човек я дразнеше. Взе виното си и изпразни чашата. После се обърна към него.
— Ваш ред е, професор Фоска.
— Добре. — Той отпи малко вино. — Бях ли щастливо дете? — Поклати глава. — Не. Не бях.
— И защо?
Той не отговори веднага. Стана и отиде да вземе още вино. Допълни чашата ѝ, докато говореше.
— Истината ли? Баща ми беше жесток грубиян. Живеех в постоянен страх за живота си, както и за живота на майка ми. Много пъти съм го виждал как я пребива.
Мариана не очакваше толкова открито признание. А думите със сигурност звучаха искрено, въпреки че бяха напълно лишени от емоционален заряд. Той създаваше усещането, че не чувства нищо.
— Съжалявам — изрече тя. — Това е ужасно.
Той повдигна рамо. Не отговори за момент. Седна.
— Имате дарба да карате хората да говорят, Мариана. Добър терапевт сте, виждам го. Въпреки намерението ми да не разкривам нищо за себе си, накрая се оказах легнал на вашата кушетка. — Усмихна се. — В терапевтичен смисъл.
Тя се поколеба.
— Били ли сте женен?
Фоска се разсмя.
— На това му викам логичен поток на мисълта. Вече се местим от кушетката на леглото, а? — Професорът се усмихна и отпи още една глътка от виното си. — Не, не съм бил женен. Не съм срещнал правилната жена. — Взря се в нея. — Все още не.
Мариана не отговори. Той продължи да се взира в нея. Погледът му беше тежък, напрегнат, нетрепващ. Тя се почувства като заек във фаровете на кола. Сети се за думата, която Зоуи употреби: „заслепяващ“. Накрая, неспособна да издържи повече, тя отмести очи, което сякаш го развесели.
— Красива жена сте — чу го да казва, — но у вас има нещо повече от красота. Притежавате и друго качество — спокойствие. Като спокойствието на океанските дълбини далече под вълните, там, където нищо не помръдва. Много спокойно… и много тъжно.
Тя продължи да мълчи. Не ѝ харесваше накъде отива разговорът, усещаше, че губи контрол, ако изобщо някога го бе имала. Освен това беше леко пияна и напълно неподготвена за неочаквания обрат от романтика към убийство.
— Тази сутрин — каза той — бях посетен от главен инспектор Сангха. Искаше да знае къде съм бил, когато Вероника е била убита.
Погледна към Мариана, вероятно очаквайки реакция. Тя не помръдна.
— И какво му казахте?
— Истината. Че имах частни занимания със Серина в моето жилище. Предложих му да провери думите ми при Серина, ако не ми вярва.
— Разбирам.
— Инспекторът ми зададе много въпроси, последният от тях беше за вас. Знаете ли какво попита?
Мариана поклати глава.
— Представа нямам.
— Чудеше се защо сте толкова настроена срещу мен. Какво съм направил, че да го заслужа.
— И какво му казахте?
— Казах му, че нямам идея, но че ще ви попитам. — Той се усмихна. — И сега ви питам. Какво става, Мариана? От убийството на Тара насам вие направо водите кампания срещу мен. Ами ако ви кажа, че съм невинен? Ще ми се да ви направя удоволствие и да съм вашият жертвен козел, но…