— Какво гледате?
Мариана подскочи, гласът му прозвуча точно зад нея. Тя затръшна книгата. Обърна лице към него с насилена усмивка.
— Нищо, просто разглеждах.
Фоска ѝ подаде малка чашка еспресо.
— Заповядайте.
— Благодаря.
Той хвърли поглед към книгата.
— Еврипид, както сигурно сте схванали, ми е любим. Мисля за него като за стар приятел.
— Така ли?
— О, да. Той е единственият трагик, който казва истината.
— Истината? За кое?
— За всичко. За живота. За смъртта. За невероятната жестокост на човека. Разказва всичко, както е.
Фоска отпи малко кафе, взрян в нея. И докато гледаше в черните му очи, всички съмнения на Мариана отлетяха. Беше абсолютно сигурна.
Гледаше в очите на убиец.
Част четвърта
И така, когато се появи мъж и говори като собствения ви баща и действа като него, дори възрастни хора, ще му се подчинят, ще го приветстват, ще позволят да бъдат манипулирани от него и ще му се доверят, накрая подчинявайки му се изцяло, без дори да съзнават заробването си. Човек нормално не осъзнава нещо, което е продължение на детството му.
Детството показва човека, както утрото показва деня.
1.
Смъртта и това, което става след нея, винаги са ме привличали силно.
Винаги след Рекс, струва ми се.
Рекс е най-ранният ми спомен. Красиво създание — черно-бяло овчарско куче. Най-добрият вид животно. Оставяше ме да го дърпам за ушите и да се опитвам да го възседна, изобщо да правя всичко, на което е способно едно прохождащо дете, но пак въртеше радостно опашка, като ме видеше, че се задавам, и ме поздравяваше с обич. Беше си урок по прощаване — не само веднъж, а отново и отново.
Научи ме на повече от прошка. Научи ме какво е смъртта.
Когато станах някъде на дванайсет, Рекс вече остаря и му беше трудно да тича с овцете. Майка предложи да го пенсионираме, да вземем по-младо куче на негово място.
Знаех, че татко не харесва Рекс, понякога подозирах, че го мрази. Или по-скоро мразеше майка? Тя обичаше Рекс дори повече, отколкото аз го обичах. Обичаше го заради безусловната му любов — и липсата на реч. Той беше нейният вечен другар, работеше с нея по цял ден, а тя готвеше и се грижеше за него с много повече обич, отколкото показваше към съпруга си, както помня, че баща ми каза при една от разприте им.
Помня какво каза, когато майка предложи да вземем друго куче. Бяхме в кухнята. Аз седях на пода и галех Рекс. Майка готвеше на печката. Баща ми си наливаше уиски. И не беше първото.
— Няма да плащам храна за две кучета — каза той. — Първо ще застрелям това.
Минаха няколко секунди, докато осъзнаем думите и аз да схвана какво точно има предвид той. Майка поклати глава.
— Не — каза тя. И този път наистина го мислеше. — Ако докоснеш това куче, аз ще…
— Какво? — попита той. — Заплашваш ли ме?
Знаех какво следва. Човек трябваше да има истински кураж, за да поеме куршума вместо друг. И точно това направи тя, когато се застъпи за Рекс в онзи ден.
Баща ми побесня, разбира се. Звукът от счупено стъкло ми подсказа, че съм много закъснял — би трябвало отдавна да съм побягнал да се скрия като Рекс, който вече бе скочил от ръцете ми и летеше към вратата. Аз нямах друг вариант, освен да остана на пода, хванат в капан, когато баща ми преобърна масата, пропускайки ме на сантиметри. Майка започна да хвърля чинии по него.
Той се спусна през счупените чирепи към нея. С вдигнати юмруци. Тя отстъпи към плота на мивката. Беше в капан. И тогава…
Вдигна нож. Голям нож, използваше се за разсичане на агнетата. Тя го вдигна, насочен към гърдите на баща ми. Към сърцето му.
— Ще те убия, по дяволите — каза тя. — Сериозно говоря.
За миг настъпи тишина.
Осъзнах, че е напълно възможно да го направи. За мое разочарование обаче не го стори.
Баща ми не каза и дума. Просто се обърна и излезе. Кухненската врата се затръшна след него.
За секунда майка не помръдна. После започна да плаче. Ужасно е да гледаш как майка ти плаче. Чувстваш се толкова безпомощен, безсилен.
— Ще го убия — казах.
Но това само я накара да се разплаче по-силно.
И тогава… чухме изстрел.
После още един.