Не помня как съм излязъл от къщата, нито как съм се препъвал из двора. Всичко, което помня, беше отпуснатото, окървавено тяло на Рекс на земята и как баща ми се отдалечава, стиснал пушката си.
Гледах как животът изтича от Рекс. Очите му станаха стъклени, невиждащи. Езикът му посиня. Крайниците му бавно се сковаха. Не можех да спра да го гледам. Имах чувството — дори и тогава, на тази ранна възраст — че гледката на това мъртво животно ще остави завинаги отпечатък върху моя живот.
Меката, влажна козина. Безжизненото тяло. Кръвта.
Затварям очи, но пак я виждам.
Кръвта.
А после, след като двамата с майка отнесохме Рекс до ямата и го хвърлихме вътре в дълбините ѝ, за да гние с останалите нежелани трупове, знаех, че част от мен си замина с него. По-добрата част.
Опитах се да изкарам някакви сълзи за него, но не можах да се разплача. Бедното животно никога не ми беше направило нищо лошо — показвало ми бе само любов, само доброта.
А аз не можех дори да поплача за него.
Но вместо това се научих да мразя.
В сърцето ми се роди студено, твърдо ядро омраза, като диамант в черна буца въглища.
Заклех се, че никога няма да простя на баща си. И че един ден ще си отмъстя. Но дотогава, докато порасна, бях в капан.
Затова се оттеглих във въображението си. В моите фантазии баща ми страдаше.
Аз също.
В банята, зад заключената ѝ врата, в сеновала или някъде в дъното на плевнята аз бягах невидимо — от това тяло… от този ум.
Измислях жестоки, ужасно зловещи сцени на смърт: мъчителни отравяния, зверски нападения с нож — касапници и изкормвания. Влачеха ме и ме сечаха, измъчваха ме до смърт. Кървях.
Заставах на леглото си и се приготвях да бъда принесен в жертва от езически жреци. Грабваха ме и ме хвърляха от скали долу, долу в морето, в дълбините, където кръжаха морски чудовища, чакащи да ме погълнат.
Затварях очи и се хвърлях от леглото.
И бях разкъсван на парчета.
2.
Мариана напусна жилището на професор Фоска, чувствайки се крайно неуверена на краката си.
Не беше от виното и шампанското, макар да беше изпила повече, отколкото трябваше. Беше заради шока от това, което току-що бе видяла — гръцкия цитат, подчертан в книгата му. Помисли си колко странно е, че моменти на кристална яснота често създават същото усещане като алкохолното опиянение.
Не можеше да го пази в себе си. Трябваше да го сподели с някого. Но с кого?
Спря за момент във вътрешния двор, за да обмисли възможностите. Нямаше смисъл да търси Зоуи — не и сега, след последния им разговор, тя просто нямаше да я приеме сериозно. Имаше необходимост от човек, който ще прояви разбиране. Сети се за Клариса, но не беше сигурна, че Клариса би пожелала да ѝ повярва.
Оставаше ѝ само един човек.
Извади телефона си и звънна на Фред. Той каза, че е повече от щастлив да си поговори с нея, и предложи да се видят в „Гардис“ след десет минути.
„Гарденията“ известна и обичана от поколения студенти като „Гардис“, беше гръцка таверна в сърцето на Кеймбридж, където се сервираше бърза храна до късно през нощта. Мариана стигна дотам по виеща се пешеходна алея, подушвайки заведението още преди да го види — посрещната бе от миризма на чипс, цвъртящ в нагорещено олио, и пържеща се риба.
Беше мъничко място, едва ли би побрало повече от шепа посетители наведнъж вътре, затова хората се тълпяха отвън и ядяха в алеята. Фред я чакаше пред входа под зелената тента и табела, на която пишеше „Почивка по гръцки“.
Ухили се широко, когато тя приближи.
— Ей, здрасти. Искаш ли чипс? Аз черпя.
Миризмата на пържещи се картофки подсети Мариана, че е гладна — едва се бе докоснала до кървавата вечеря на Фоска, Кимна с благодарност.
— С удоволствие.
— Идват веднага, госпожице.
Фред се хвърли стремглаво към входа, препъна се в прага — и се блъсна в друг клиент, който го наруга. Мариана се усмихна — наистина беше един от най-непохватните хора, които бе срещала. Скоро той отново изскочи, стиснал две бели хартиени кесийки, издути от горещ чипс.
— Заповядай — подкани я. — Кетчуп? Или майонеза?
Тя поклати глава.
— Нищо, благодаря.
Започна да духа върху картофките, за да ги охлади. После опита един. Беше солен и кисел, малко прекалено кисел от оцета. Тя се разкашля и Фред ѝ хвърли притеснен поглед.
— Прекалено много оцет? Съжалявам. Ръката ми трепна.
— Няма нищо — усмихна му се тя и поклати глава. — Страхотни са.
— Хубаво.
Стояха и мълчаливо ядяха чипса си. Докато похапваха, тя го погледна. От мекото улично осветление чертите на лицето му изглеждаха още по-младежки. Помисли си, че той си е просто дете. Ревностен бойскаут. В този момент почувства искрена нежност към него. Но веднага си я забрани.