Фред я улови, че го гледа. Усмихна ѝ се стеснително. Заговори между хапките.
— Сигурно ще съжалявам, че го казвам, но съм много щастлив, че ми се обади. Искам да кажа, че сигурно съм ти липсвал, та макар и съвсем мъничко… — Видя изражението ѝ и усмивката му угасна. — Е, виждам, че греша. Не за това си се обадила.
— Обадих ти се, защото стана нещо… и искам да поговоря с теб за него.
Фред се обнадежди.
— Значи наистина искаш да говориш с мен?
— О, Фред. — Мариана направи гримаса. — Просто ме изслушай.
— Давай.
Фред ядеше картофките си, докато Мариана му разказа станалото — как е открила пощенската картичка и е намерила същия цитат, подчертан в книга на Фоска.
Той остана мълчалив, след като тя приключи. Накрая каза:
— Какво смяташ да правиш?
Тя поклати глава.
— Не знам.
Младият мъж избърса трохичките от устата си, сви на топка хартиената кесия и я хвърли в кошчето. Тя го наблюдаваше, опитвайки се да разгадае изражението му.
— Мислиш ли, че си… въобразявам?
— Не — поклати глава той. — Не мисля.
— Въпреки че той има алиби… и за двете убийства?
Фред сви рамене.
— Едно от момичетата, които му осигуриха алиби, е мъртво.
— Да.
— Но разбира се, има и друга възможност…
— Която е?
— Че работи заедно с някой друг. Има съучастник.
Мариана се взря в него.
— Не бях помислила за това.
— А защо не? Обяснява как може да е на две места едновременно.
— Възможно е.
— Май не си убедена.
Тя повдигна рамо.
— Не ми прави впечатление на човек, който би имал партньор. Прилича повече на вълк единак.
— Може. — Фред се замисли за момент. — Във всеки случай имаме нужда от доказателство, знаеш, нещо конкретно, или никой няма да ни повярва.
— И как да го набавим?
— Ще измислим нещо. Да се срещнем утре сутринта и да направим план.
— Не мога утре, трябва да отскоча до Лондон. Но ще ти звънна, като се върна.
— Добре. — Той понижи глас. — Но, Мариана. Виж. Фоска сигурно знае, че си по петите му, затова…
Не завърши изречението, остави го така. Тя кимна.
— Не се тревожи. Внимавам.
— Хубаво. — Фред замълча. — Искам да ти кажа само още едно нещо. — Ухили се. — Изглеждаш невероятно, изумително красива тази вечер… Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?
— Не. — Мариана поклати глава. — Няма. Но благодаря за чипса.
— Пак заповядай.
— Лека нощ.
Усмихнаха се един на друг. После Мариана се обърна и си тръгна. В края на улицата, все още усмихваща се, погледна назад, но Фред вече го нямаше.
Странно, сякаш се беше изпарил във въздуха.
Докато вървеше към колежа, телефонът ѝ иззвъня. Извади го от джоба си. Погледна екрана — нямаше номер на човека, който звъни.
Тя се поколеба, но отговори:
— Ало?
Никакъв звук.
— Ало?
Мълчание и после шепнещ глас.
— Ало, Мариана.
Тя замръзна.
— Кой е?
— Виждам те, Мариана. Наблюдавам те…
— Хенри? — Беше сигурна, че е той, разпозна гласа му. — Хенри, ти ли си…?
Линията прекъсна. Тя остана неподвижна за момент, втренчена в телефона си. Почувства силно безпокойство. Огледа се, но улицата беше пуста.
3.
На следващата сутрин Мариана стана рано, за да отиде в Лондон.
Когато излезе от стаята си и тръгна да пресича главния двор, хвърли поглед към двор „Ерос“ през сводестия проход.
И там стоеше той — Едуард Фоска, застанал пред входа на своето стълбище, запалил цигара.
Но не беше сам. Говореше с някого — колежански портиер, който стоеше с гръб към нея. От фигурата и ръста на мъжа беше ясно, че е Морис.
Тя бързо притича до прохода. Скри се зад стената и после предпазливо надникна иззад ъгъла.
Нещо ѝ подсказваше, че си струва да проследи ставащото. Имаше нещо в изражението на лицето на Фоска. Силно раздразнение, каквото не беше виждала досега. В ума ѝ изникнаха думите на Фред, че той може да работи заедно с някого.
Възможно ли беше да е Морис?
Видя как професорът пъхва нещо в ръката на портиера. Приличаше на дебел плик. Плик, натъпкан с какво? С пари?
Усети, че оставя въображението си да вземе връх. Защо пък не. Дали Морис не изнудваше Фоска, това ли беше? Дали Фоска не му плащаше, за да си държи устата затворена?
Възможно ли беше това да е следата, от която имаше нужда — конкретното доказателство?