Морис рязко се обърна. Отдалечи се от Фоска в посока към нея.
Тя се отдръпна, прилепвайки се към стената. Портиерът пресече прохода и мина покрай нея, без дори да я забележи. Тя го проследи с очи как прекосява главния двор и излиза през портата.
Тръгна след него.
4.
Мариана бързо излезе от портата и пое по улицата на безопасно разстояние зад Морис. Той сякаш нямаше представа, че го следят. Шляеше се бавно, подсвиркваше си, наслаждаваше се на разходката и явно не бързаше за никъде.
Мина безгрижно покрай колежа „Еманюел“ и терасираните къщи по цялата улица, покрай велосипедите, закачени с вериги по парапетите. После сви вляво в тясна уличка и изчезна.
Тя изтича до пресечката. Надникна в нея. Беше тясна алея с къщи от двете страни.
Но беше сляпа — свършваше внезапно, без изход. Напряко на улицата имаше стена: стара стена от червена тухла, цялата покрита в бръшлян.
За нейна изненада Морис продължи да върви към стената.
Стигна до нея. Пъхна пръсти в празното пространство, оставено от паднала тухла, хвана се здраво и се изтегли нагоре. След това с лекота се изкатери по стената, прехвърли се отгоре и изчезна от другата страна.
По дяволите, ядоса се тя. Замисли се за момент.
После притича до стената. Огледа я. Не беше сигурна, че ще успее да се справи. Огледа тухлите и видя място, където можеше да се хване.
Протегна ръка и вкопчи пръсти, но тухлата поддаде и се измъкна от стената, оставайки в ръката ѝ. Мариана падна.
Хвърли тухлата. Опита отново.
Този път успя да се издърпа нагоре. Макар и трудно, но се покатери през стената и после се стовари от другата ѝ страна…
Приземи се в различен свят.
5.
От другата страна на стената нямаше улица. Нямаше къщи. Само буйна трева, борове и прорасли къпинови храсталаци. Отне ѝ няколко секунди, докато осъзнае къде се намира.
Изоставеното гробище на „Мил Роуд“.
Ходила беше там веднъж преди почти двайсет години, когато двамата със Себастиан го бяха изследвали в зноен летен следобед. Тогава гробището не ѝ беше харесало, стори ѝ се зловещо, пусто.
Не го хареса и сега.
Изправи се и се огледа. Нямаше и следа от Морис. Ослуша се: беше тихо, нямаше шум от стъпки, нямаше дори птичи песни. Само мъртвешка тишина.
Погледна към пресичащите се алеи между морето от гробове, обрасли с мъх и огромни храсти зеленика. Много от паметните плочи бяха паднали или се бяха пречупили, хвърляйки тъмни назъбени сенки върху подивялата трева. Имена и дати отдавна бяха заличени от времето и природните стихии. Колко незапомнени хора, колко незапомнени живота. Витаеше усещане за загуба, за безполезност. Обзе я желание да се махне оттук час по-скоро.
Тръгна по алеята, която минаваше най-близо до стената. Нямаше никакво намерение да се губи, не и точно сега.
Спря и се ослуша, но отново не чу стъпки.
Нищо. Никакъв шум.
Беше го изгубила.
Вероятно я беше видял и умишлено ѝ се беше изплъзнал? Нямаше смисъл да продължава.
Готвеше се да се върне обратно, когато окото ѝ бе привлечено от голяма статуя: ангел, изправен върху кръст, с разперени ръце и огромни, очукани крила. За миг Мариана се втренчи като омагьосана в него. Статуята беше потъмняла, съсипана от времето, но още красива — приличаше малко на Себастиан.
И тогава мярна нещо: точно зад статуята, през листака видя млада жена, която вървеше по алеята. Веднага я позна.
Серина.
Тя не виждаше Мариана, запътила се беше към заобиколена от диви цветя правоъгълна крипта с плосък покрив, чийто камък — едно време бял мрамор, сега беше станал сиво-зелен от мъха.
Момичето седна на стъпалата, извади телефона си и го погледна.
Мариана се скри зад близко дърво. Надникна през клонака.
Видя, че Серина вдига очи — към мъж, който се появи иззад храстите.
Морис.
Той стигна до момичето. Никой от двамата не проговори. Младият мъж свали бомбето си и го остави върху близък надгробен камък. После хвана с две ръце главата на Серина и с рязко, буйно движение я вдигна, след което я целуна силно.
Мариана наблюдаваше как Морис сложи момичето върху мрамора, все още целувайки го. И се качи върху нея. Започнаха да правят секс — агресивен, животински секс. Почувства се отвратена и въпреки всичко привлечена, неспособна да отклони очи, и после — точно толкова внезапно, колкото бяха започнали — двамата стигнаха до кулминацията и настъпи тишина.
Полежаха неподвижни за момент. После Морис стана.