Оправи дрехите си. Взе бомбето си и го отупа от праха.
Мариана реши, че най-добре ще е да се маха оттам. Направи крачка назад и едно клонче се счупи под крака ѝ.
Чу се силен пукот.
Видя през клоните, че Морис се оглежда и прави знак на Серина да мълчи. После той изчезна зад дърво и тя го изгуби от поглед.
Мариана се завъртя и бързо тръгна обратно към алеята. Но в коя посока беше изходът? Реши да се върне по пътя, по който беше дошла — покрай стената. Обърна се…
И Морис стоеше пред нея.
Взираше се в лицето ѝ, дишайки тежко. Няколко секунди цареше мълчание.
След това Морис каза тихо:
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Моля? Ако обичате. — Направи опит да мине покрай него, но той препречи пътя ѝ. Усмихна се.
— Май шоуто ти хареса, а?
Мариана усети как бузите ѝ пламват и погледна встрани.
Той се разсмя.
— Прозрачна си ми. Не ме заблуди дори и за секунда. Наблюдавам те от самото начало.
— Какво означава това?
— Означава да не си пъхаш шибания нос в работите на другите, както моят старец казваше едно време — или ще ти го клъцнат. Схвана ли?
— Заплашвате ли ме?
Гласът на Мариана прозвуча по-смело, отколкото тя всъщност се чувстваше. Морис само се изсмя. Погледна я още веднъж, после се обърна и се отдалечи безгрижно.
Тя остана разтреперана, ядосана, почти готова да избухне в сълзи. Имаше чувството, че е парализирана, че се е сраснала със земята. После вдигна очи и видя статуята — ангелът се взираше в нея с разперени ръце, предлагащ прегръдка.
В този момент почувства непреодолим копнеж по Себастиан — да я вземе в ръцете си, да я притисне и да се бори за нея. Но него го нямаше.
Трябваше да се научи сама да се бори за себе си.
6.
Мариана хвана бързия влак за Лондон.
Той не спираше на нито една спирка по пътя и сякаш участваше в състезание до крайното си местоназначение. Имаше чувството, че се движат прекалено бързо — тресяха се и подскачаха безумно по релсите, люлееха се и се клатушкаха неконтролируемо. Релсите пищяха — пронизително ридание в нейните уши — сякаш някой крещи. Вратата на вагона не се затваряше добре. Не спираше да се отваря и затръшва отново и отново, като всеки трясък я стряскаше и пречеше на мислите ѝ.
А имаше много неща, за които да мисли. Чувстваше се дълбоко неудовлетворена от сблъсъка си с Морис. Опита се да намери някакъв смисъл в него. Значи той беше мъжът, с когото Серина тайно се срещаше? Нищо чудно, че го криеха — Морис щеше да загуби работата си, ако се разкрие, че има връзка със студентка.
Мариана се надяваше, че няма и нещо друго. Но дълбоко се съмняваше.
Морис имаше някакви взаимоотношения с Фоска, но какви? И по какъв начин това беше свързано със Серина? Дали двамата заедно не изнудваха Фоска? Ако да, това беше опасна игра — да настройваш срещу себе си психопат, и то такъв, който вече беше извършил две убийства.
Колко бе грешала за Морис, сега вече го виждаше, беше се поддала на старомодното му поведение, но той не беше джентълмен. Сети се за злобното изражение в очите му, когато я заплаши. Искаше да я стресне и беше успял.
Бам — тресна се вратата на вагона, карайки я да подскочи.
Престани, заповяда си тя. Така ще полудееш. Трябваше да се разсее, да отвлече мислите си.
Извади екземпляр от „Британски журнал по психиатрия“, който все още стоеше в чантата ѝ. Прелисти го и се опита да чете, но не можеше да се съсредоточи. Тревожеше я нещо — не можеше да се отърве от чувството, че някой я следи.
Хвърли поглед през рамо и огледа вагона — имаше само няколко пътници, но никакъв познат или поне човек, когото да е виждала преди. И никой не я наблюдаваше.
Обаче не можеше да се отърси от него — от чувството, че я следят. А докато влакът наближаваше Лондон, ѝ хрумна обезпокоителна мисъл.
Ами ако грешеше за Фоска? Ами ако убиецът беше някой непознат — незнаен за нея, седнал точно там, в този вагон, който сега я наблюдаваше, в същата тази секунда? Мариана потръпна при тази мисъл.
Бам — блъсна се вратата.
Бам.
Бам.
7.
Влакът скоро пристигна на „Кингс Крос“. Докато Мариана излизаше от гарата, все още имаше чувството, че я наблюдават. Изпитваше онова неприятно, натрапчиво усещане за очи, втренчени в тила ѝ.
Убедена, че някой е точно зад гърба ѝ, тя рязко се завъртя, почти очаквайки да види Морис…
Но него го нямаше.
Въпреки това усещането не изчезваше. Пристигна пред къщата на Рут, чувствайки се неспокойна и параноична. Вероятно полудявам, помисли си тя. Няма какво друго да е.