Луда или не, едва ли имаше друг човек, когото би искала да види повече от възрастната дама, чакаща я на „Редфърн Мюз“ №5. Изпита облекчение още при натискането на звънеца.
Рут беше нейният обучаващ терапевт, когато Мариана беше още студентка. А след като взе дипломата си, Рут стана неин ментор. Менторът играе важна роля в живота на терапевта — Мариана ѝ разказваше за своите пациенти, за групите си, а Рут ѝ помагаше да разтовари чувствата си, да разграничи емоциите на пациентите си от своите собствени, което невинаги беше лесно. Без странично наблюдение един терапевт лесно би могъл да се поддаде и да бъде емоционално повлечен от цялото страдание, което трябва да поема. И би могъл да загуби безпристрастността, която е изключително важна за ефективната работа.
След смъртта на Себастиан Мариана започна да посещава Рут по-често, нуждаеше се от нейната подкрепа повече от всякога. Беше си терапия във всяко отношение, освен по име, Рут дори предложи да ѝ се посвети изцяло: да се върне към терапията и самата тя да води сеансите. Но Мариана отказа. Не можеше да обясни точно защо, освен че не ѝ е нужна терапия — нужен ѝ беше само Себастиан. И цялото говорене на света нямаше да го замести.
— Мариана, скъпа — каза Рут, отваряйки вратата. Посрещна я с топла усмивка. — Няма ли да влезеш?
— Здравей, Рут.
Толкова хубаво беше да прекрачи прага, да влезе във всекидневната, която винаги ухаеше на лавандула, и да чуе как сребърният часовник тиктака успокоително върху полицата над камината.
Седна на обичайното си място в ъгъла на избелял син диван. Рут се настани в кресло срещу нея.
— Прозвуча доста разтревожена по телефона — каза Рут. — Защо не ми разкажеш всичко, Мариана?
— Трудно е да реша откъде да започна. Предполагам, че всичко започна, когато Зоуи ми звънна онази вечер от Кеймбридж.
После Мариана подхвана своя разказ, стараейки се да е възможно най-ясна и изчерпателна. Рут слушаше, кимаше от време на време, но рядко казваше нещо. Когато разказът приключи, тя остана мълчалива за момент. Въздъхна почти недоловимо — тъжна, уморена въздишка, която отрази терзанията на Мариана много по-красноречиво от всякакви думи.
— Усещам напрежението, което това ти причинява — каза тя. — Нуждата да си силна заради Зоуи, заради колежа, заради себе си…
Мариана поклати глава.
— Аз нямам значение. Но Зоуи и онези момичета… Толкова съм уплашена… — Очите ѝ се напълниха със сълзи. Рут се наведе напред и побутна кутия с хартиени кърпички към нея. Мариана взе една и избърса очите си. — Благодаря, съжалявам. Дори не знам защо плача.
— Плачеш, защото се чувстваш безсилна.
Мариана поклати унило глава.
— Така е.
— Но това не е вярно. Знаеш го, нали? — Менторката ѝ кимна ободряващо. — Можеш много повече, отколкото предполагаш. В крайна сметка колежът си е просто поредната група — с болест в сърцевината. Ако нещо от този вид — отровно, злокачествено, убийствено — се появеше в някоя от твоите групи…
Рут остави изречението да увисне незавършено. Мариана го обмисли.
— Какво бих направила? Това е добър въпрос. — Кимна. — Предполагам… че ще говоря с тях… като с група, искам да кажа.
— Точно това си мислех и аз. — В очите на Рут проблесна искрица, докато го изричаше. — Говори с тези момичета — Девиците, не индивидуално, а в ѝ група.
— Искаш да кажеш терапевтична група?
— Защо не? Направи им сесия, виж какво ще излезе.
Мариана се усмихна неволно.
— Интригуваща идея. Не ми е много ясно как ще реагират.
— Помисли си, това е достатъчно. Както знаеш, най-добрият начин за лечение на група…
— … е като група. — Мариана кимна доволна. — Да, разбирам.
Замълча за момент. Съветът беше добър — не беше лесен за осъществяване, но се опираше на нещо, което познаваше и на което се доверяваше — и тя се почувства в свои води. Усмихна се сърдечно.
— Благодаря ти.
Рут се поколеба.
— Има и още нещо. Нещо, което не е толкова лесно за изричане… нещо, което ми направи впечатление във връзка с онзи мъж Едуард Фоска. Искам много да внимаваш.
— Внимавам.
— За себе си?
— Какво имаш предвид?
— Ами очевидно поражда редица чувства и асоциации у теб… Изненадана съм, че не спомена баща си.
Мариана я погледна изумена.
— Какво общо има баща ми с Фоска?
— И двамата са харизматични мъже, изявени в собствените си среди — и като съдя по казаното, изключително нарцистични личности. Чудя се дали не изпитваш същата необходимост да спечелиш този мъж — Едуард Фоска, както едно време баща си.