— Не. — Мариана се ядоса на Рут, че прави подобно предположение. — Не — повтори тя. — И по принцип имам много негативно отношение към Едуард Фоска.
Рут се поколеба.
— Чувствата към баща ти не бяха изцяло добросърдечни.
— Това е различно.
— Така ли? Все още ти е трудно, дори и сега, нали, да го критикуваш или да признаеш, че те е предал в съвсем реални, принципни аспекти. Нито веднъж не ти е дал обичта, от която си имала нужда. Отне ти много време да го осъзнаеш и да го изречеш.
Мариана поклати глава.
— Честно, Рут, не мисля, че баща ми има нещо общо със ставащото.
Рут я изгледа тъжно.
— Моето чувство е, че баща ти по някакъв начин играе централна роля в това, що се отнася до теб. Може да не ти се струва много смислено точно сега. Но един ден може да означава много.
Мариана не знаеше как да отговори. Сви рамене.
— А Себастиан? — попита Рут след кратка пауза. — Какви са чувствата ти към него?
Мариана поклати глава.
— Не искам да говоря за Себастиан. Не и днес.
Не остана дълго след това. Споменаването на баща ѝ хвърли мрачна сянка върху разговора, която не се разпръсна напълно даже когато двете с Рут застанаха в антрето.
На сбогуване Мариана прегърна възрастната жена. Почувства топлината и обичта в тази прегръдка и от очите ѝ потекоха сълзи.
— Благодаря ти много, Рут. За всичко.
— Обаждай се, ако имаш нужда — по всяко време. Не искам да мислиш, че си сама.
— Благодаря ти.
— Знаеш ли — каза Рут след кратко колебание, — може да ти е полезно да си поговориш с Тио.
— Тио?
— Защо не? В края на краищата, психопатията е неговата специалност. Блестящ е в тази област. Всичко, което той би подсказал, ще ти бъде от полза.
Мариана обмисли идеята. Тио беше съдебен психотерапевт, с когото бяха учили заедно в Лондон. Въпреки че и двамата ходеха на терапия при Рут, не се познаваха много добре.
— Не съм сигурна — каза тя. — Аз май не съм го виждала от много отдавна… Мислиш ли, че няма да има нещо против?
— Едва ли. Може да опиташ да го видиш, преди да се върнеш в Кеймбридж. Чакай да му звънна.
Рут му се обади и Тио се съгласи — естествено, че помнел Мариана, щял да се радва да поговори с нея. Уговориха среща в пъб в Камдън.
И същата вечер в шест часа Мариана отиде да се срещне с Тио Фейбър.
8.
Пристигна първа на срещата в „Оксфорд Армс“. Взе си чаша бяло вино, докато чакаше.
Любопитна беше да види Тио, но също и предпазлива. Това, че Рут беше ментор и на двамата, ги правеше нещо като деца от едно семейство, всяко мечтаещо за вниманието, което майката дава на другото. Едно време Мариана чувстваше малко ревност, дори завист по отношение на Тио — знаеше, че Рут има слабост към него. В гласа на менторката им винаги прозвучаваше защитна нотка, когато го споменаваше, което караше Мариана — напълно нелогично, да си въобразява, че Тио е сирак. Истински шок беше, когато на дипломирането им се появиха и двамата му родители — живи и здрави.
Истината е, че Тио наистина имаше някакво излъчване на безпризорно дете, което дразнеше Мариана — сякаш беше различен от другите. Това нямаше нищо общо с вида му, налагаше се изцяло от неговото поведение: някаква сдържаност, леко дистанциране от другите, неловкост — нещо, което Мариана разпознаваше и у себе си.
Тио пристигна с петминутно закъснение. Поздрави я дружелюбно. Взе си диетична кола от бара и седна на масата при нея.
Изглеждаше си същият, изобщо не се беше променил. Наближаваше четиресет години, имаше стройна фигура. Носеше поотъркано кадифено сако, омачкана бяла риза и миришеше леко на цигарен дим. Лицето му беше приятно, загрижено, помисли си тя, но имаше и нещо — как беше думата? — неспокойно в очите му, дори тревожно. И осъзна, че макар да го харесва, не се чувства напълно комфортно край него. Но не беше сигурна защо.
— Благодаря, че се съгласи да се видим — каза тя. — Не ти дадох много време за размисъл.
— Няма нищо. Заинтригува ме. Следя историята като всеки друг. Завладяваща е. — Тио бързо се поправи. — Искам да кажа ужасяваща е, разбира се. Но също и завладяваща. — Усмихна се. — Ще ми се да чуя идеите ти за нея.
Мариана се засмя.
— Всъщност аз се надявах да чуя твоите.
— О. — Тио сякаш се изненада да чуе тези думи. — Но там, в Кеймбридж, си ти, Мариана. А не аз. Твоите мисли са много по-ценни от всичко, което аз бих могъл да кажа.