— Но пък аз нямам много опит в този вид неща, в съдебната криминалистика.
— В действителност няма никакво значение, тъй като всеки случай е напълно различен според мен.
— Странно. Джулиан каза точно обратното. Че всеки случай е същият като предишния.
— Джулиан? Говориш за Джулиан Ашкрофт?
— Да. Той работи с полицията.
Тио повдигна вежди.
— Помня го от института. Струва ми се, че в него имаше нещо малко… странно. Доста кръвожаден беше. Но както и да е, той греши — всеки случай е напълно различен. В края на краищата, всеки има различно детство.
— Да, съгласна съм. — Мариана кимна. — Но все пак не смяташ ли, че има нещо, за което трябва да се огледаме?
Тио отпи от диетичната си кола и повдигна рамо.
— Виж. Да речем, че аз съм мъжът, когото търсите. Да речем, че се чувствам много зле и съм крайно опасен. Напълно възможно е да успея да скрия всичко това от теб. Вероятно не за много дълъг период или в терапевтична обстановка, но на някакво по-повърхностно ниво много лесно можеш да представяш фалшив образ на света. Дори пред хора, които виждаш всеки ден. — Той се заигра с брачната си халка за момент, въртейки я около пръста си. — Искаш ли съвета ми? Забрави кой. Започни със защо.
— Имаш предвид защо убива?
— Да — кимна Тио. — Нещо в историята звучи фалшиво. Жертвите — били ли са сексуално насилени?
Мариана поклати глава.
— Не, няма подобно нещо.
— И какво ни казва това?
— Че самото убийство, намушкването и осакатяването дават удовлетворение? Възможно е. Но не мисля, че е толкова просто.
Тио кимна.
— Нито пък аз.
— Патологът каза, че причината за смъртта е прерязано гърло, а раните с ножа са нанесени след смъртта.
— Разбирам — промърмори Тио, наистина заинтригуван. — Което означава, че има определен нюанс на представление във всичко това. Постановка — в името на публиката.
— А публиката сме ние?
— Точно така. — Той кимна. — И защо така, как мислиш? Защо той иска ние да видим тази ужасяваща жестокост?
Мариана се замисли за момент.
— Мисля… иска да вярваме, че са убити в пристъп на ярост… от сериен убиец… луд с нож. Но всъщност той е напълно спокоен и се контролира, а тези убийства са предумишлени и внимателно планирани.
— Точно така. Което означава, че си имаме работа с много по-интелигентен човек… и много по-опасен.
Мариана се сети за Едуард Фоска и кимна.
— Да, и аз смятам така.
— Може ли да те попитам нещо? — погледна я Тио. — Когато видя тялото отблизо, какво беше първото, което ти мина през ума?
Мариана примигна — за секунда видя лицето на Вероника. Изтласка образа.
— Не… не знам… че беше ужасно.
Тио поклати глава.
— Не. Не си си помислила това. Кажи ми истината. Какво беше първото, което се появи в главата ти?
Мариана сви рамене леко притеснена.
— Странно, но… беше ред от пиеса.
— Интересно. Продължавай.
— „Херцогинята от Малфи“. „Покрий лицето ѝ, очите ми са заслепени…“
— Да. — Очите на Тио внезапно светнаха и той се приведе възбудено напред. — Да, точно това е.
— Не… не съм сигурна, че те разбирам.
— „Очите ми са заслепени.“ Телата са представени точно така, че да ни заслепят. Да ни заслепят от ужас. Защо?
— Не знам.
— Помисли. Защо той се опитва да ни заслепи? Какво не иска да видим? От какво се опитва да отвлече вниманието ни? Отговори си на това, Мариана, и ще го хванеш.
Тя закима, докато бавно осъзнаваше думите му. Останаха мълчаливи за момент, замислени, вперили очи един в друг.
Тио се усмихна.
— Притежаваш редкия дар на емпатията. Усещам го. Мога да разбера защо Рут те оценява толкова високо.
— Не го заслужавам, но благодаря. Приятно е да го чуя.
— Не бъди скромна. Не е лесно да си открит и отворен за другите хора, а ти си способна да усещаш техните чувства… В много случаи това си е чаша чиста отрова. Винаги съм си го мислил. — Той замълча за малко, после тихо добави: — Прости ми. Не бива да го казвам… но откривам и нещо друго в теб… — Отново замълча. — Известен… страх. Страхуваш се от нещо. И мислиш, че е някъде там. — Той махна с ръка във въздуха. — Но не е там, а тук, вътре… — докосна гърдите си. — Дълбоко вътре в нас.
Мариана примигна, почувства се разголена, притеснена. Поклати глава.
— Не… не знам за какво говориш.
— Хубаво, съветът ми е — обърни му внимание. Сприятели се с него. Винаги трябва да обръщаме внимание, когато телата ни казват нещо. Така твърди Рут.