Внезапно той сякаш изпита неудобство, вероятно усети, че е престъпил границата. Погледна часовника си.
— Трябва да вървя. Имам среща с жена ми.
— Разбира се. Благодаря ти, че се видя с мен, Тио.
— Няма защо. Приятно ми беше, Мариана… Рут ми каза, че сега имаш частна практика?
— Да. А ти си в „Бродмур“8?
— Заради греховете ми — усмихна се той. — Ако трябва да съм честен, не знам колко още ще издържа. Не се чувствам особено щастлив там. Бих си потърсил друга работа, но както знаеш — нямам време.
Щом той каза това, изведнъж ѝ хрумна нещо.
— Почакай секунда — помоли тя.
Бръкна в чантата си и извади екземпляра на „Британски журнал по психиатрия“, който разнасяше от толкова време. Прелисти страниците и намери това, което търсеше. Поднесе списанието към Тио и посочи рекламата в карето.
— Виж.
Беше обява за съдебен психотерапевт в „Гроув“, охраняваното психиатрично отделение в Еджуеър.
Мариана го погледна.
— Какво мислиш? Познавам професор Диомедес, той е шефът. Специализира в групова работа, преподавал ми е известно време.
— Да — кимна Тио. — Да, знам кой е. — Изучаваше обявата с явен интерес. — „Гроув“? Не изпратиха ли там Алисия Беренсън? След като уби съпруга си?
— Алисия Беренсън?
— Художничката… която не иска да говори.
— О, спомням си. — Усмихна му се насърчително. — Може би трябва да кандидатстваш за работата? И да я накараш пак да проговори?
— Може би. — Той се усмихна и се замисли за момент. После кимна на себе си. — Вероятно ще го направя.
9.
Пътуването обратно до Кеймбридж мина като миг.
Мариана беше потънала в мислите си през цялото време, прехвърляше през ума си разговора с Рут и срещата с Тио. Идеята му, че убийствата са умишлено ужасяващи, за да отвлекат вниманието от нещо друго, я заинтригува и придаваше логика в емоционален план по начин, който не можеше напълно да си обясни.
Що се отнася до предложението на Рут да организира терапевтична група с Девиците — е, това нямаше да е лесно, може би щеше да е дори невъзможно, но определено си струваше да опита.
Това, което Рут каза за баща ѝ, беше далече по-притеснително.
Не разбра защо изобщо менторката ѝ повдигна темата за него. Какво каза тя?
Може сега да няма смисъл, но един ден да означава много.
Едва ли би могло да е по-загадъчно. Рут очевидно намекваше за нещо, но за какво?
Мариана размишляваше върху думите ѝ, загледана в полята, които профучаваха покрай прозореца. Замисли се за детството в Атина и за баща си: как като дете обожаваше този красив, умен, харизматичен мъж, боготвореше го и го идеализираше. Отне ѝ много време да разбере, че баща ѝ не е точно човекът, за когото го мисли.
Осъзнаването дойде, когато стана на двайсет, след като се дипломира в Кеймбридж. Живееше в Лондон и учеше педагогика. Беше започнала терапия при Рут с намерението да реши проблемите със загубата на майка си, но откри, че говори главно за баща си.
Чувстваше се длъжна да убеди Рут какъв прекрасен човек е той: колко блестящ е, колко трудолюбив, какви жертви е направил, за да отгледа сам децата си, и колко много я обича.
След няколко месеца, минали в много слушане и почти никакви приказки… един ден Рут най-накрая я прекъсна.
Това, което ѝ каза, беше простичко, откровено и унищожително.
Рут заяви по възможно най-деликатен начин, че Мариана се намира в етап на отричане по отношение на баща си. Че след всичко чуто ѝ се налага да постави под съмнение оценката на Мариана, че е бил любящ родител. Мъжът, чието описание Рут е изслушала дотук, е авторитарен, студен, емоционално недостъпен, често критичен и изключително груб — дори жесток. И никое от тези качества няма нищо общо с любовта.
— Любовта не поставя условия — беше казала Рут. — Не зависи от скачане през обръчи, за да направиш удоволствие на някого, като вечно падаш. Не може да обичаш човек, от когото се страхуваш, Мариана. Знам, че е трудно да го чуеш. Това е вид слепота — и ако не се събудиш и не отвориш широко очи, ще продължи през целия ти живот и ще влияе върху това как виждаш себе си, а също и другите.
Мариана бе поклатила глава.
— Грешиш за баща ми. Знам, че е труден човек, но ме обича. Аз също го обичам.
— Не — отвърна твърдо Рут. — В най-добрия случай можем да го наречем желание да бъде обичан. В най-лошия това е патологична привързаност към нарцистичен мъж: вряща смес от благодарност, страх, надежди и безропотно послушание, която няма нищо общо с обичта в истинския смисъл на думата. Не го обичаш. Нито познаваш и обичаш себе си.
8
Най-старата от трите психиатрични болници с висока степен на сигурност в Англия. — Б.пр.