Права беше — трудно беше да се чуе, да не говорим изобщо да бъде прието. Мариана се изправи и си тръгна със сълзи на гняв, стичащи се по лицето ѝ. Закле се, че никога повече няма да се върне.
Но на улицата пред къщата на Рут нещо я накара да спре. Внезапно се сети за Себастиан и колко неудобно се чувства всеки път, когато той ѝ направи комплимент.
— Нямаш представа колко си хубава — често ѝ казваше той.
— Престани — отговаряше тя с пламнало от притеснение лице, докато отхвърляше комплимента с махване на ръка. Себастиан бъркаше, тя не беше нито умна, нито красива — не се виждаше така.
А защо?
С чии очи се гледаше? Със своите собствени?
Или с тези на баща си?
Себастиан не я гледаше с очите на баща ѝ или на някой друг, гледаше я със собствените си очи. Какво би станало, ако и Мариана се погледне така? Ами ако също като дамата от Шалот престане да гледа живота в огледалото, а се обърне и го погледне директно?
И така започна — пукнатинка в стената на заблудата и отрицанието, пропускаща малко светлина, не много, но достатъчно, за да се огледа. Този момент се оказа откровение за Мариана, запрати я на пътуване навътре в себе си, което би предпочела да не прави. Всичко приключи с това, че се отказа от педагогиката и започна да учи за терапевт. Независимо че от този момент бяха минали много години, тя все още не беше разплела възела от чувства към баща си, а сега, когато той беше мъртъв, това никога нямаше да стане.
10.
Мариана слезе от влака на гарата на Кеймбридж, потънала в меланхолични мисли, и стигна до „Сейнт Кристофър“ едва забелязвайки къде върви. Щом влезе в колежа, първият човек, когото видя, беше Морис. Стоеше до портиерната с няколко полицаи. Гледката събуди неприятния спомен за сблъсъка им. Почувства, че ѝ се повдига.
Реши да не поглежда към групата и мина покрай него, без да му обърне внимание. С ъгълчето на окото си видя, че той я поздрави с леко повдигане на шапката си, все едно нищо не се е случило. Очевидно си мислеше, че последната дума е била негова.
Хубаво, мина ѝ през ума, нека си мисли така.
Решила беше за момента да не казва нищо за станалото — отчасти защото можеше да си представи реакцията на инспектор Сангха: предположението ѝ, че Морис е в съюз с Фоска, щеше да предизвика единствено недоверие и насмешка. Както Фред беше казал, трябваше доказателство. Затова най-добре беше да си замълчи, да остави Морис да вярва, че се е отървал, и да изчака да падне в капана, който сам си залага.
Почувства внезапно желание да се обади на Фред, да си поговори с него… и спря насред крачка.
Какви, по дяволите, ги мислеше? Възможно ли беше наистина да има някакви чувства към него? Към това момче? Не, дори нямаше да го обмисля. Беше нелоялно, а също и притеснително. Всъщност най-добре никога повече да не звъни на Фред.
Когато приближи стаята си, видя, че вратата ѝ е открехната.
Замръзна. Ослуша се внимателно, но не чу никакъв шум.
Много бавно посегна и побутна вратата. Тя проскърца докато се отваряше.
Надникна вътре и това, което видя, я накара да възкликне уплашено. Някой беше обърнал стаята наопаки: всички чекмеджета и шкафове бяха отворени, а съдържанието им преровено, нещата на Мариана бяха разхвърляни по пода, дрехите ѝ бяха накъсани и раздрани на парчета.
Бързо звънна на Морис в портиерската къща и му каза да доведе полицай.
Няколко минути по-късно Морис заедно с двама полицаи бяха в стаята ѝ, оглеждайки щетите.
— Сигурна ли сте, че нищо не е откраднато? — попита единият от тях.
Тя кимна.
— Така мисля.
— Не сме видели никой подозрителен да напуска колежа. По-вероятно е вътрешна работа.
— Прилича ми на дело на ядосан студент — обади се Морис. Усмихна се на Мариана. — Да сте ядосали някого, госпожице?
С нож или друг остър инструмент в махагоновото бюро беше изрязан дълбок кръст.
— Не, няма да е необходимо — каза тя. — Да оставим нещата така.
— Добре, щом искате.
Когато те излязоха от стаята, Мариана докосна драскотините с върха на пръстите си.
Стоеше и мислеше за Хенри.
И за първи път почувства страх от него.
11.
Мислех си за времето.
За това как може би всъщност нищо не си отива. Тук е през цялото време — говоря за миналото си — и причината да ме догонва, е, че никога не си е отивало.
По някакъв странен начин винаги ще бъда там, винаги на дванайсет години — уловен в капана на времето в онзи ужасен ден, деня след рождения ми ден, когато всичко се промени.