Имам чувството, че се случва точно сега, в момента, в който пиша това.
Майка ме слага да седна, за да ми съобщи новината. Знам, че нещо не е наред, защото ме отведе в гостната — стаята, която никога не използваме — и ме сложи да седна на неудобен дървен стол, за да ми я каже.
Помислих си, че ще ми каже, че умира, че е неизлечимо болна — изражението на лицето ѝ ме караше да мисля така.
Но беше много по-лошо.
Каза, че си тръгва. Нещата с баща ми станали много зле — имаше насинено око и разцепена устна като доказателство. И най-накрая беше намерила куража да го напусне.
Обля ме вълна от щастие… „радост“ е единствената дума, която се приближава до чувството.
Но усмивката ми бързо угасна, докато слушах как майка изрежда плановете си за момента, включващи преспиване на диван при братовчедка, после посещение при родителите ѝ, докато си стъпи на краката. От начина, по който избягваше очите ми, и от това, което не беше казано, стана ясно, че няма да ме вземе със себе си.
Гледах я, изпаднал в пълен шок.
Не бях в състояние да чувствам или да мисля — не помня много от останалите неща, които тя каза. Но приключи с обещание да изпрати да ме вземат, когато уреди новия си дом. Който със същия успех можеше да е и на друга планета, като се вземе предвид колко реален ми се струваше. Зарязваше ме. Изоставяше ме тук. С него.
Принасяше ме в жертва. Осъждаше ме на живот в ада.
И тогава със странната нечувствителност, която понякога показваше, тя спомена, че още не е казала на баща ми, че го напуска. Искала да го каже първо на мен.
Не смятам, че изобщо е възнамерявала да му каже. Това щеше да е единственото ѝ сбогуване — с мен, тук и сега. Защото, ако изобщо имаше някакъв ум в главата си, щеше да напълни една чанта с дрехи и да избяга посред нощ.
Това бих направил аз.
Помоли ме да запазя тайната ѝ и да обещая да не я издавам. Моята красива, безразсъдна, доверчива майка — в много отношения аз бях далече по-зрял и умен от нея. И категорично по-коварен. Трябваше само да му кажа. Да кажа на този освирепял безумец за плана ѝ да напусне кораба. И щях да я спра. Нямаше да я загубя. А аз не исках да я загубя.
Наистина ли?
Обичах я — наистина ли?
Ставаше нещо с мен, с ума ми. Появи се за първи път по време на този разговор с майка и в часовете след него — някакъв вид бавно настъпващо осъзнаване — странно прозрение.
Мислех, че ме обича.
Но се оказа, че в нея има повече от един човек.
И сега изведнъж започнах да виждам този друг човек — започнах да я виждам там, някъде в дъното, да стои и да наблюдава как баща ми ме измъчва. Защо не го спря? Защо не ме защити?
Защо не ме научи, че заслужавам да бъда защитаван?
Защити Рекс — вдигна нож към гърдите на баща ми и го заплаши, че ще го убие. Но никога не го направи за мен.
Почувствах как се разгаря огън — надигащ се гняв, бяс, който нямаше да угасне. Знаех, че не е на добро, знаех, че би трябвало да го овладея, преди да ме е залял. Но вместо това подклаждах пламъците. И изгорях в тях.
Всичките ужаси, които понесох — примирявах се с тях заради нея, за да е тя в безопасност. Но тя никога не ме постави на първо място. Явно беше всеки за себе си. И баща ми беше прав — тя беше егоистична, разглезена, лекомислена. Жестока.
Трябваше да бъде наказана.
Никога не бих могъл да ѝ кажа това тогава. Нямах необходимия речник. Но години по-късно можеше да се изправя срещу нея — след като навърша двайсет, когато възрастта ме е направила по-красноречив. И след някоя и друга чашка в повече след вечеря да се обърна към нея, към тази старица, и да се опитам да ѝ причиня болка, както тя ми я причини тогава. Да изредя всичките си мъки и страдания. И тогава, във фантазията ми, тя рухваше, просваше се в краката ми и ме умоляваше за прошка. А аз великодушно ѝ я давах.
Какъв лукс би било това — да простиш. Но така и не получих такава възможност.
В онази нощ си легнах с онзи огън, с онази омраза… И сякаш нажежена огненочервена лава се надигаше във вулкан. Заспах… и сънувах как слизам долу, вадя голям нож от чекмеджето и го използвам, за да отрежа главата на майка. Кълцах и режех врата ѝ с ножа, докато го разсякох. После скрих главата в нейната чанта на червени и бели райета, в която държеше плетките си, и я сложих под леглото си, защото знаех, че там ще е в безопасност. Тялото изхвърлих… в ямата с другата животинска леш, където никой нямаше да го намери.
Когато се събудих от този сън в ужасяващата жълта светлина на зората, се чувствах смъртно уморен, дезориентиран — и уплашен, объркан от станалото.