Толкова несигурен бях, че слязох долу в кухнята, за да проверя. Отворих чекмеджето, където държахме ножовете.
Извадих най-големия нож. Огледах го, търсейки следи от кръв. Нямаше нищо. Острието блестеше чисто в слънчевата светлина.
И тогава чух стъпки. Бързо скрих ножа зад гърба си. Влезе майка, жива и здрава.
Странно, но това, че виждах майка си с глава на раменете, изобщо не ме успокои.
Всъщност бях разочарован.
12.
На следващата сутрин Мариана се срещна със Зоуи и Клариса за закуска в трапезарията.
Бюфетът за преподавателите беше в ниша отстрани на високата маса. Имаше богат избор от хляб, сладкиши и купички с масло, конфитюри и мармалади, както и големи, покрити със стъклени капаци сребърни подноси с топли блюда като бъркани яйца, бекон и наденички.
Докато чакаха реда си на опашката за бюфета, Клариса започна да възхвалява достойнствата на богатата закуска.
— Настройва те за деня — нареждаше тя. — Нищо не е по-важно според мен. Обикновено взимам пушена херинга, винаги когато има.
Загледа се в разнообразните възможности, изложени пред тях.
— Но не и днес. Днес трябва да е кеджъри. Магданоз, твърдо сварени яйца, сметана и стафиди често също се добавят в него, не мислите ли? Хубава старомодна храна, която носи утеха. Толкова е успокояваща. Треска, яйца и ориз. Няма какво да се обърка с нея.
Мнението на Клариса скоро се оказа грешно — всъщност веднага щом седнаха и тя поднесе първата хапка към устата си. Почервеня, задави се… и извади голяма рибена кост от устата си. Втренчи се в нея стресната.
— Мили боже. Изглежда шеф-готвачът иска да ни убие. Бъдете много внимателни, скъпи мои.
Тя внимателно прерови останалата част от рибата с вилицата си, докато Мариана им разказваше за пътуването си до Лондон — предавайки им идеята на Рут да организира групова сесия с Девиците.
Мариана видя, че племенницата ѝ повдига вежди при тези думи.
— Зоуи? Какво мислиш ти?
Момичето ѝ хвърли предпазлив поглед.
— Надявам се, че не трябва да бъда там, нали?
Мариана прикри смеха си.
— Не, не се налага, не се тревожи.
Зоуи явно изпита облекчение и сви рамене.
— Тогава давай. Но ако трябва да съм честна, не мисля, че ще се съгласят. Не и ако той не им каже.
Мариана кимна.
— Смятам, че вероятно си права за това.
Клариса побутна ръката ѝ.
— За вълка говорим.
Мариана и Зоуи вдигнаха очи — Едуард Фоска се появи на високата маса.
Седна в другия край, далече от трите жени. Усещайки погледа на Мариана, той вдигна глава и очите му се спряха на нея за няколко секунди. След това отмести поглед.
Внезапно Мариана се изправи. Зоуи я погледна притеснена.
— Какво правиш?
— Има само един начин да разберем.
— Мариана…
Но тя не ѝ обърна внимание и се насочи към другия край на дългата маса, където седеше професор Фоска. Пред него имаше чаша черно кафе, а той четеше тънко томче поезия.
Той усети, че някой стои до него. Вдигна очи.
— Добро утро.
— Професоре — каза тя, — имам една молба към вас.
— Така ли? — Погледна я с любопитство. — И каква е тя, Мариана?
Тя срещна погледа му и го задържа за секунда.
— Ще имате ли нещо против да говоря със студентите ви — имам предвид специалните ви студентки? Девиците?
— Мислех, че вече сте говорили.
— Имам предвид като с група.
— Група?
— Да, терапевтична група.
— Това не зависи ли от тях, а не от мен?
— Не смятам, че ще се съгласят, освен ако вие не ги помолите.
Фоска се усмихна.
— Така, всъщност вие молите не за моето съгласие, а за моето съдействие?
— Предполагам, че може и така да се каже.
Професорът продължи да се взира в нея с лека усмивка на устните.
— Решили ли сте къде и кога бихте искали да се осъществи тази сесия?
Мариана се замисли за секунда.
— Какво ще кажете за пет часа днес следобед… в СОС?
— Изглежда смятате, че имам голямо влияние върху тях, Мариана. Уверявам ви, че случаят не е такъв. — Той замълча за миг. — И каква, ако позволите да попитам, е точната цел на тази група? Какво се надявате да постигнете?
— Не се надявам да постигна нещо. Терапията не работи така. Имам за цел само да осигуря пространство за тези млади жени, където да осмислят част от ужасните неща, които преживяха напоследък.
Фоска отпи глътка от кафето си, докато обмисляше думите ѝ.
— А поканата отнася ли се и до мен? Като член на групата.
— Бих предпочела да не идвате. Мисля, че присъствието ви може да попречи на момичетата.