— Ами ако го поставя като условие за съгласието ми да помогна?
Мариана повдигна рамо.
— Тогава няма да имам избор.
— В такъв случай ще присъствам.
Усмихна ѝ се. Тя не отвърна на усмивката му.
— Което ме кара да се чудя, професоре — каза Мариана с леко смръщване, — какво, за бога, толкова отчаяно се опитвате да скриете?
— Нищо не се опитвам да крия. Нека просто кажем, че искам да съм там, за да защитя моите студентки.
— Да ги защитите? От какво?
— От вас, Мариана — отвърна той. — От вас.
13.
В пет часа същия следобед Мариана чакаше Девиците в СОС.
Беше ангажирала помещението от пет до шест и половина. СОС — или Старата обща стая — беше голяма зала, използвана от членовете на колежа като място за почивка: имаше няколко широки дивана, ниски масички за кафе и дълга трапезна маса, заемаща дължината на цяла една стена. По стените висяха платна на стари майстори — картини в убити, тъмни цветове на фона на аленозлатист тапет, имитиращ кадифе.
В мраморната камина гореше малък огън и трептящите му пламъчета се отразяваха в позлатата на мебелите из стаята. Атмосферата предразполагаше към спокойствие и сдържаност и Мариана си помисли, че е идеална за сесията.
Подреди девет стола с изправени облегалки в кръг.
После седна на един от тях, така че да има поглед към часовника на полицата над камината. Беше няколко минути след пет.
Зачуди се дали ще се появят, или не. Изобщо не би се изненадала, ако не дойдат.
Но тогава, само миг по-късно, вратата се отвори.
И една по една петте млади жени влязоха. Съдейки по каменното изражение на лицата им, бяха дошли по принуда.
— Добър ден — поздрави ги Мариана с усмивка. — Благодаря ви, че дойдохте. Бихте ли седнали?
Момичетата огледаха подредбата на столовете и се спогледаха, преди да насядат неохотно. Изглежда лидер беше високата блондинка, Мариана усети, че другите се съобразяват с нея. Тя седна първа, после останалите последваха примера ѝ.
Настаниха се една до друга, оставяйки празни столове от двете си страни, и вдигнаха очи към нея. Тази стена от недружелюбни млади лица изведнъж я стресна.
Помисли си, че е нелепо да се чувства сплашена от няколко двайсетгодишни, без значение колко красиви или интелигентни са. Сякаш се бе върнала отново в училище, грозното пате, дето все виси в края на училищния двор, гонено от банда популярни момичета. Това малко аз на Мариана се почувства уплашено и за секунда тя се замисли какви ли са малките азове на тези млади жени — дали външната им самоувереност не прикрива същото чувство за малоценност. Дали под високомерното си превъзходство не се чувстват дребни като нея? Но ѝ беше трудно да си го представи.
Серина беше единствената, с която бе разговаряла досега, но тя сякаш изпитваше трудност да я погледне в очите. Вероятно Морис ѝ беше казал за сблъсъка им. Момичето стоеше с наведена глава, с очи, вперени в скута, и изглеждаше притеснено.
Другите я гледаха безизразно. Изглежда чакаха тя да заговори. Тя обаче не казваше нищо. Седяха и мълчаха.
Погледна часовника, вече беше пет и десет. Професор Фоска не беше дошъл — и ако късметът ѝ беше проработил, беше решил да не идва.
— Мисля, че можем да започнем — каза тя накрая.
— Ами професорът? — попита русокосата.
— Вероятно са го задържали някъде. Ще трябва да започнем без него. Защо не поставим начало с имената? Аз съм Мариана.
Настъпи кратка пауза. Блондинката сви рамене.
— Карла.
Другите я последваха.
— Наташа.
— Дия.
— Лилиан.
Серина беше последна. Погледна към Мариана и повдигна рамо.
— Знаете името ми.
— Да, Серина, знам го.
Мариана събра мислите си. После се обърна към тях като група:
— Питам се какво е чувството да седите тук заедно.
Думите ѝ бяха посрещнати с мълчание. Никаква реакция, нямаше дори свиване на рамо. Чувстваше студената им като камък враждебност. Продължи, без да се обезкуражава:
— Ще ви кажа как го усещам аз. Странно е. Очите ми непрекъснато се спират върху празните седалки. — Кимна към трите празни стола в кръга. — Хора, които би трябвало да са тук, но не са.
— Като професора — обади се Карла.
— Нямах предвид само професора. Кого смятате, че имах предвид?
Карла хвърли поглед към празните столове и завъртя с насмешка очи.
— За това ли са другите столове? За Тара и Вероника? Толкова е глупаво.
— Защо да е глупаво?