— Защото те няма да дойдат. Очевидно е.
Мариана повдигна рамо.
— Това не означава, че още не са част от групата. Знаете ли, в груповата терапия често говорим за това — че дори когато хората вече не са с нас, те може да остават силно присъствие.
Докато изричаше това, тя хвърли поглед към един от празните столове и видя Себастиан да седи на него, загледан развеселен в нея.
Изхвърли го от ума си и продължи:
— Питам се какво е чувството да си част от група като вашата… Какво означава това за вас?
Никое от момичетата не помръдна. Гледаха я с безизразни лица.
— При груповата терапия често превръщаме групата в наше семейство. Определяме кои са децата, фигурите на родителите, чичовците и лелите. Предполагам, че и вашата е нещо като семейство? В известен смисъл вие сте загубили две от сестрите си.
Никакъв отговор. Тя продължи предпазливо:
— Предполагам, че професор Фоска е вашият „баща“? — Замълча за миг. После опита отново. — Добър баща ли е?
Наташа изпусна тежка, раздразнена въздишка.
— Това е страхотна безсмислица — каза тя със силен руски акцент. — Очевидно е какво правите.
— И какво е то?
— Опитвате се да накарате някоя от нас да каже нещо лошо за професора. Да ни подмамите. За да го хванете в капан.
— Защо мислите, че се опитвам да го хвана в капан?
Наташа въздъхна презрително и не си направи труда да отговори.
Вместо нея проговори Карла:
— Вижте, Мариана. Знаем какво мислите. Но професорът няма нищо общо с убийствата.
— Да — кимна буйно Наташа. — Ние бяхме с него през цялото време.
В гласа ѝ внезапно се бе появила страст, изгарящо негодувание.
— Много сте гневна, Наташа — каза Мариана. — Чувствам го.
Момичето се изсмя.
— Хубаво, защото гневът е насочен към вас.
Мариана кимна.
— Лесно е да се ядосаш на мен. Аз не съм заплаха. Трябва да е доста по-трудно да се ядосаш на „баща“ си за това, че е позволил две от неговите деца да загинат?
— За бога, вината, че са мъртви, не е негова — заяви Лилиан, проговаряйки за първи път.
— Тогава чия е? — попита Мариана.
Момичето повдигна рамо.
— Тяхна.
Мариана се взря в нея.
— Моля? Как така вината е тяхна?
— Трябваше да са по-внимателни. Тара и Вероника бяха глупави, и двете.
— Точно така — потвърди Дия.
Карла и Наташа кимнаха в знак на съгласие.
Мариана се вгледа в тях, онемяла за миг. Знаеше, че гневът се усеща по-лесно от тъгата, но тя, която беше толкова фино настроена към възприемането на емоции, не усещаше никаква тъга тук. Никаква скръб, никакви угризения или загуба. Само пренебрежение. Само презрение.
Странно — нормално, когато е изправена пред атака отвън, група като тази застяга редиците, сплотява се — но изненадващото беше, че единственият човек в „Сейнт Кристофър“, който изрази истинска емоция във връзка със Смъртта на Тара и Вероника, беше Зоуи.
Изведнъж се сети за терапевтичната група на Хенри в Лондон. Нещо тук ѝ напомняше за нея — начинът, по който присъствието на Хенри разцепваше групата отвътре и я атакуваше така, че да не може да функционира нормално.
Дали същото не се случваше и в тази група? В такъв случай това означаваше, че групата не реагира на външна заплаха.
Означаваше, че заплахата вече е там, вътре.
В този момент на вратата се почука. Тя се отвори…
И на прага застана професор Фоска.
Усмихна се.
— Може ли да се присъединя към вас?
14.
— Извинете ме за закъснението — каза Фоска. — Имаше нещо, за което трябваше да се погрижа.
Мариана леко се смръщи.
— Боя се, че вече започнахме.
— Е, може ли все пак да вляза?
— Това не зависи от мен, зависи от групата. — Тя погледна момичетата. — Кой мисли, че професор Фоска трябва да бъде допуснат?
Преди дори да е свършила да говори, пет ръце в кръга бяха вдигнати. Всички, освен нейната.
Фоска се усмихна.
— Вие не вдигнахте ръка, Мариана.
Тя поклати глава.
— Не, не вдигнах. Но възражението ми е отхвърлено.
Тя усети как енергията в стаята се промени, след като професорът се присъедини към кръга. Усети как момичетата се стягат и отбеляза бързите погледи, разменени между Фоска и Карла, когато той седна.
Фоска ѝ се усмихна.
— Моля, продължавайте.
Мариана остави малка пауза и реши да опита различен подход. Усмихна се невинно.
— Професоре, вие преподавате гръцка трагедия на момичетата?
— Точно така.
— Разглеждали ли сте „Ифигения в Аулис“? Историята на Агамемнон и Ифигения?