Наблюдаваше го внимателно, докато казваше това, но не видя видима реакция при споменаването на пиесата. Той кимна.
— Разбира се. Както знаете, Еврипид е мой любим автор.
— Да. Е, аз винаги съм намирала образа на Ифигения за доста любопитен… Чудя се какво мислят вашите студентки.
— Любопитен? И защо?
Тя се замисли за момент.
— Ами смущава ме, предполагам, това, че тя е толкова пасивна… толкова покорна.
— Покорна?
— Не се бори за живота си. Не е обвързана с някаква принуда, не е ограничена от нещо, доброволно позволява на баща си да я изпрати на смърт.
Фоска се усмихна и огледа другите момичета.
— Мариана отбеляза интересна гледна точка. Би ли искала някоя от вас да отговори…? Карла?
Карла изглеждаше доволна, че се обърна към нея. Усмихна се на Мариана снизходително, като към дете.
— Целият смисъл е в начина, по който Ифигения умира.
— Което означава?
— Което означава, че по този начин придобива трагичното си величие — чрез средствата на героичната смърт.
Момичето погледна професора си за одобрение. Той леко ѝ се усмихна.
Мариана поклати глава.
— Съжалявам. Но това не е отговор.
— Не? — погледна я заинтригуван Фоска. — И защо?
Тя погледна младите жени в кръга.
— Мисля, че най-добрият начин да се отговори на това… е да се доведе Ифигения тук, на нашата среща, да я приемем сред нас, на един от тези празни столове? Какво ще кажете?
Няколко от момичетата размениха презрителни погледи.
— Това е тъпо — каза Наташа.
— Защо? Била е на вашата възраст, нали? Може би малко по-млада. Шестнайсет-седемнайсет? Каква смела, забележителна личност е била. Представете си какво би могла да направи с живота си — ако беше останала жива — какво би могла да постигне. Какво бихме могли да кажем на Ифигения сега, ако тя седеше тук? Какво щяхме да ѝ кажем?
— Нищо. — Дия не изглеждаше впечатлена. — Какво има да се казва?
— Нищо? Не би опитала да я предупредиш… за нейния баща психопат? Да ѝ помогнеш да се спаси?
— Да се спаси? — Дия я изгледа с презрение. — От какво? От съдбата си? Не това е целта на трагедията.
— Освен това не е било по вина на Агамемнон — заяви Карла. — Артемида настоява за смъртта на Ифигения. Такава е била волята на боговете.
— Ами ако няма богове? — каза Мариана. — А само едно момиче и неговият баща. Тогава?
Карла сви рамене.
— Тогава не е трагедия.
Дия кимна.
— А просто прецакано гръцко семейство.
През всичкото това време Фоска мълчеше и наблюдаваше дебата, забавлявайки се тихо. Но сега, изглежда, любопитството му надделя.
— Какво бихте ѝ отговорили вие, Мариана? На това момиче, което умира, за да спаси Гърция? Била е дори още по-млада, отколкото мислите — по-скоро четиринайсет, най-много петнайсет. Ако тя беше тук сега, какво щяхте да ѝ кажете?
Тя се замисли за момент.
— Предполагам, че бих пожелала да разбера каква е връзката ѝ с баща ѝ… И защо се чувства задължена да се пожертва за него.
— И защо, мислите, е станало това?
Мариана повдигна рамо.
— Защото вярвам, че децата биха направили всичко, за да бъдат обичани. Когато са много малки, това е въпрос на физическо, а след това — и на психическо оцеляване. Ще направят всичко, което се налага, за да бъдат харесвани. — Понижи глас, говорейки не на Фоска, а на младите жени, насядали около него. — А някои хора се възползват от това.
— И какво по-точно означава това? — попита той.
— Означава, че ако бях неин терапевт, бих се опитала да помогна на Ифигения да види нещо — нещо, което е невидимо за нея.
— И какво е то? — обади се Карла.
Мариана подбра внимателно думите си:
— То е, че на съвсем крехка възраст Ифигения погрешно възприема тормоза за любов. И тази грешка се отразява на това как вижда себе си… и света около себе си. Агамемнон не е герой — бил е луд, психопат детеубиец. Ифигения не е следвало да обича и уважава този мъж. Не е следвало да умре, за да му угоди.
Вгледа се в очите на момичетата. Отчаяно искаше да докосне сърцата им. Надяваше се, че думите ѝ ще проникнат… но дали се получаваше? Не можеше да каже. Почувства очите на Фоска върху себе си и усети, че той всеки момент ще я прекъсне. Продължи бързо:
— И ако Ифигения престане да се самозалъгва за баща си… ако се събуди за ужасната, унищожителна истина — че това не е обич, че той не я обича, защото не знае как — в този момент тя ще престане да е беззащитната девица с глава върху дръвника. Ще сграбчи топора от ръцете на екзекутора. Тя ще стане богинята.