Но няма да се отказвам. Длъжен съм. Ще намеря някак си път през дима и тъмнината и ще се добера до него — до моята разумна част. До онази част, която не иска да причинява болка на хората. Той може да ми каже много неща. Много неща, които искам да знам. Как и защо се оказах в това състояние, толкова далече от това, което искам да съм, толкова изпълнен с омраза и гняв, толкова изроден отвътре…
Или се залъгвам? Дали не съм бил винаги такъв и просто не искам да си го призная?
Не, няма да повярвам в това.
В края на краищата всеки има право да е герой в собствената си история. Така че трябва да ми бъде позволено да бъда герой на моята. Въпреки че не съм.
Злодеят съм.
8.
На следващата сутрин, когато излезе от къщата, на Мариана ѝ се стори, че вижда Хенри.
Стоеше от другата страна на улицата и надничаше иззад едно дърво.
Но когато отново погледна, там не се виждаше никой. Реши, че вероятно си е въобразила, а и да не беше, точно сега имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Изхвърли Хенри от ума си и взе метрото до „Кингс Крос“.
На гарата се качи на бързия влак за Кеймбридж. Беше слънчев ден, а небето — идеално синьо, изпъстрено само с няколко малки бели облачета. Седна до прозореца и се загледа навън, докато влакът летеше покрай зелени живи плетове и ниви златна пшеница, поклащаща се от вятъра като развълнувано жълто море.
Радваше се, че слънцето грее в лицето ѝ — трепереше, но не от липса на топлина, а от безпокойство. Не можеше да спре да се тревожи за станалото. Не се беше чувала със Зоуи от предишната вечер. Беше ѝ пуснала съобщение тази сутрин, но все още нямаше отговор.
Вероятно е само фалшива тревога, вероятно Зоуи беше сбъркала?
Мариана искрено се надяваше да е така — и не само защото се познаваше лично с Тара: бяха я поканили да им гостува един уикенд в Лондон няколко месеца преди Себастиан да умре. А защото съвсем егоистично се притесняваше заради Зоуи.
Зоуи бе минала през труден пубертет по различни причини, които бе успяла да преодолее и дори нещо повече — „триумфално да победи“ по думите на Себастиан — като накрая ѝ бе предложено да учи английска литература в Кеймбридж. Тара беше първият човек, с когото Зоуи се сприятели, и Мариана си помисли, че да я загуби при толкова невъобразимо ужасни обстоятелства, би могло да я извади от релси.
По някаква причина Мариана не можеше да спре да мисли за телефонния им разговор. Нещо в него я безпокоеше.
Но не можеше да се сети какво точно.
Дали не беше тонът на Зоуи? Имаше чувството, че премълчава нещо. Дали пък не беше лекото колебание, дори нежелание да отговори, когато я попита какви са били тези „безумни“ неща, които Тара е казала?
Не мога да говоря за това сега.
Защо?
Какво точно ѝ беше казала Тара?
Вероятно няма нищо, помисли си Мариана. Престани, престани да го правиш. Имаше почти час път с влака, не можеше да седи и да се подлудява. Щеше да бъде развалина, когато пристигне. Трябваше да се разсее някак си.
Отвори чантата си и извади списание — „Британски журнал по психиатрия“. Прелисти го, но не можа да се съсредоточи в никоя от статиите.
Умът ѝ неизбежно се връщаше към Себастиан. Мисълта, че отива в Кеймбридж без него, я изпълваше с ужас. Не се беше връщала там от смъртта му.
Често бяха ходили заедно, за да видят Зоуи, и Мариана пазеше скъпи спомени от тези посещения: помнеше деня, в който Зоуи се беше нанесла в колежа „Сейнт Кристофър“ и как ѝ бяха помогнали да разопакова нещата си и да се настани. Беше един от най-щастливите им моменти заедно, чувстваха се като горди родители на своята малка приемна дъщеря, която обичаха толкова много.
Зоуи изглеждаше толкова малка и уязвима, когато се готвеха да я оставят в онзи ден, и докато се сбогуваха с нея, Мариана забеляза как Себастиан гледа момичето с толкова нежност, с толкова обич, примесена с тревога, сякаш гледаше свое собствено дете, каквато тя в известен смисъл беше. След като излязоха от стаята на Зоуи, просто не можаха да понесат мисълта да си тръгнат от Кеймбридж, затова тръгнаха да се разхождат покрай реката хванати ръка за ръка, както правеха, когато бяха млади. И двамата бяха учили там и университетът, както и самият град бяха неразривно свързани в тяхната романтична връзка.