Обърна се и погледна Фоска. Опита се да сдържи гнева в гласа си. Но не успя съвсем да го прикрие.
— Но не това се е случило с Ифигения, нали? Нито с Тара, нито с Вероника. Те не са имали шанса да станат богини. Така и не са имали шанса да пораснат.
Докато се взираше в него от другата страна на кръга, видя в очите му да припламва гняв. Но подобно на нея, и той не му даде израз.
— Разбирам, че по някакъв начин ме смятате за бащата в настоящата ситуация? За Агамемнон? Това ли намеквате?
— Странно, че го казвате. Преди да пристигнете, обсъждахме вашите качества като „баща“ на групата.
— О, така ли? И до какъв извод стигнахте?
— Не стигнахме до извод. Но попитах Девиците дали не се чувстват по-незащитени под вашата грижа — сега, когато две от тях са мъртви.
Докато го изричаше, очите ѝ се насочиха към двата празни стола. Фоска проследи погледа ѝ.
— Аха. Сега разбирам — каза той. — Празните столове представляват липсващите членове на групата… Стол за Тара и стол за Вероника?
— Точно така.
— В такъв случай — отвърна той след кратка пауза — не липсва ли още един стол?
— Какво имате предвид?
— Не знаете ли?
— Да знам какво?
— О. Не ви е казала. Колко любопитно. — Фоска не преставаше да се усмихва. Изглежда се забавляваше. — Може би трябва да насочите тези мощни аналитични лещи към себе си, Мариана? Какъв тип „майка“ сте вие?
— Лечителю, излекувай себе си — изсмя се Карла.
Фоска се подсмихна.
— Да, да, точно.
Той се обърна към момичетата и заговори, подигравателно имитирайки терапевтична интонация:
— И какво разбираме ние от тази заблуда — като група? Какво смятаме, че означава тя?
— Ами — включи се Карла — аз мисля, че тя говори много за тяхната връзка.
Наташа кимна.
— О, да. Не са толкова близки, колкото Мариана си мисли.
— Очевидно тя не ѝ се доверява — добави Лилиан.
— Защо ли, чудя си? — промърмори Фоска, все още усмихвайки се.
Мариана почувства как лицето ѝ пламва и гори от раздразнение при тази малка игричка, която те разиграваха в момента, все едно още са в училищния двор. Като всеки умел насилник Фоска беше манипулирал групата да се съюзи срещу нея. Всички участваха в грубата шега, хилеха се, подиграваха ѝ се. Тя внезапно усети, че ги ненавижда.
— За какво говорите? — попита.
Професорът огледа кръга.
— Е, кой ще има честта? Серина? Какво ще кажеш да си ти?
Момичето кимна и се изправи. Напусна кръга и отиде до масата за хранене. Взе оттам още един стол с права облегалка, донесе го и го вклини в свободното пространството до този на Мариана. После отново седна на мястото си.
— Благодаря ти — каза Фоска и погледна към Мариана. — Един стол липсваше. За последния член на Девиците.
— И коя е тя?
Но вече беше отгатнала какво ще ѝ отговори Фоска. Той се усмихна.
— Племенницата ти — отвърна той. — Зоуи.
15.
След срещата Мариана излезе в главния двор с несигурна стъпка, чувствайки се замаяна.
Трябваше да говори със Зоуи и да чуе нейната версия на историята. По своя жесток начин групата имаше право: Мариана трябваше да се вгледа в себе си и Зоуи по-внимателно и да разбере защо тя не ѝ беше доверила, че е член на Девиците. Трябваше да узнае защо.
Осъзна, че върви към стаята на племенницата си, за да я намери и да се изправи откровено срещу нея. Но в момента, в който стигна до арката, водеща към двора „Ерос“, внезапно спря.
Трябваше да подхване този проблем много внимателно. Зоуи беше не само крехка и уязвима, но също така по някаква причина — Мариана не можеше да се отърве от мисълта, че е нещо, свързано със самия Едуард Фоска — явно не можеше да ѝ каже истината.
А професорът умишлено беше предал доверието на Зоуи — в опит да провокира Мариана. Затова беше изключително важно да не се поддаде на уловката. Не биваше да се втурва в стаята на племенницата си и да я обвинява в лъжа.
Трябваше да я подкрепи и да помисли добре как да процедира.
Избра да вземе решение на отпочинала глава и да говори със Зоуи на другата сутрин, след като се успокои малко. Обърна се и потънала в мисли, не забеляза Фред, докато той не излезе от сенките.
Застана на алеята пред нея.
— Здравей, Мариана.
Тя ахна.
— Фред. Какво правиш тук?
— Теб търсех. Исках да се уверя, че си добре.
— Добре съм, горе-долу.
— Каза, че ще се обадиш, като се върнеш от Лондон.