— Знам, съжалявам. Бях… бях заета.
— Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш… като човек, на когото едно питие ще му дойде добре.
Мариана се засмя.
— Всъщност да.
Фред ѝ се усмихна.
— Е, в такъв случай какво ще кажеш да пийнем?
Мариана се поколеба, несигурна какво да направи.
— О, ами аз…
Фред бързо продължи:
— По една случайност имам впечатляващо бургундско, откраднато от официален прием. Пазех го за специален случай… Навита? В стаята ми е.
По дяволите, помисли си Мариана. Кимна.
— Добре. Защо не?
— Сериозно? — Лицето на Фред светна. — Хубаво, страхотно. Хайде…
Той протегна ръка, но Мариана не я пое, а тръгна напред и Фред побърза да я догони.
16.
Стаята на Фред в „Тринити“ беше по-голяма от тази на Зоуи, но пък обзавеждането му беше малко по-овехтяло. Първото, което Мариана забеляза, беше колко е подредено: нямаше безпорядък, нямаше бъркотия, освен листовете, които бяха навсякъде — страници и страници, изписани с текст и математически формули. Приличаше по-скоро на труд на умопобъркан — или на гений — със свързващи стрелкички и нечетливи бележки, надраскани нагоре и надолу по страниците.
Единствените лични вещи, които се забелязваха, бяха две снимки в рамки върху полицата над камината. Една от тях изглеждаше леко избеляла, сякаш е била направена през 80-те години на миналия век: красива млада двойка, вероятно родителите на Фред, застанали пред ниска ограда и морава. Другата снимка беше на малко момче с куче, малко момче с подстригана на черта коса и сериозен израз на лицето.
Мариана погледна Фред. Все още имаше същия израз и сега, съсредоточил се върху запалването на някакви свещи. След това той пусна музика — запис на „Голдберг вариации“ на Бах. После събра хартията от дивана в нестабилно купче върху бюрото си.
— Съжалявам за хаоса.
— Това дисертацията ти ли е? — попита тя, кимвайки към купчините листове.
— Не — поклати глава той. — Това е… просто нещо, което пиша. Нещо като… книга, предполагам. — Сякаш не можеше да определи как точно да го нарече. — Заповядай, седни.
Той посочи към дивана. Мариана седна. Усети счупена пружина под себе си и леко се отмести.
Фред извади бутилка отлежало бургундско. Показа я гордо.
— Не е зле, а? Щяха да ме убият, ако ме бяха хванали.
Взе тирбушон и започна да се бори с тапата. За секунда тя си помисли, че ще изпусне бутилката. Но той успя да извади тапата със силен пукот и наля тъмночервеното вино в две поочукани винени чаши, които не бяха еднакви. Подаде на Мариана по-здравата.
— Благодаря.
Фред вдигна своята.
— Наздраве.
Тя отпи малка глътка от виното — беше чудесно, разбира се. Очевидно и Фред мислеше същото, защото въздъхна доволно с леко почервенели от виното устни.
— Прекрасно — каза той.
За момент се възцари мълчание. Тя слушаше музиката, потънала във възходящите и низходящите гами на Бах, толкова елегантни, толкова математически по структура — сигурно точно заради това допадаха на математическия ум на Фред.
Погледна купчините листове върху бюрото.
— Тази книга, която пишеш… За какво е?
— Честно? — Той повдигна рамо. — Нямам представа.
Мариана се засмя.
— Трябва да имаш някаква идея?
— Ами… — Фред отвърна очи. — В известен смисъл, предполагам… че е за майка ми.
Погледна я стеснително, сякаш се страхуваше, че тя може да се изсмее.
Но тя не го намери за смешно. Хвърли му изпълнен с любопитство поглед.
— За майка ти?
Той кимна.
— Да. Тя ме остави… когато бях момче… Тя… тя почина.
— Съжалявам, моята майка също почина.
— Наистина ли? — Фред разтвори широко очи. — Не знаех. Значи и двамата сме сираци.
— Аз не останах сирак. Имах баща си.
— Да. — Той кимна и продължи тихо. — Аз също.
Взе бутилката и започна да долива чашата на Мариана.
— Достатъчно — обади се тя.
Но той пренебрегна думите ѝ и я напълни до ръба. Не че тя имаше нещо против всъщност — за първи път от дни се почувства отпусната и му беше благодарна за това.
— Виж — каза той, доливайки и на себе си, — именно смъртта на майка ми ме привлече към теоретичната математика… и към паралелните вселени. Това е темата на дисертацията ми.
— Не съм сигурна, че разбирам.
— Всъщност и аз не съм сигурен. Но ако има други вселени, идентични на нашата, това означава, че някъде съществува друга вселена, където майка ми не умира. — Той повдигна рамо. — Затова… тръгнах да я търся.