В очите му се появи тъжен, отнесен израз, като на изгубено малко момченце. Мариана почувства жалост към него.
— Намери ли я? — попита тя.
Той сви рамене.
— В известен смисъл… открих, че времето не съществува… не и в действителност… така че тя не е отишла никъде. Точно тук си е.
Докато Мариана се бореше да схване мисълта му, Фред остави чашата, свали очилата си и се обърна към нея.
— Мариана, виж…
— Моля те, недей.
— Какво? Не знаеш какво се готвя да кажа.
— Готвиш се да направиш някакво романтично изявление, а аз не искам да го чуя.
— Изявление? Не, само въпрос. Позволено ли ми е да задам въпрос?
— Зависи.
— Обичам те.
Тя се намръщи.
— Това не е въпрос.
— Ще се омъжиш ли за мен? Това е въпросът.
— Фред, моля те, млъкни…
— Обичам те, Мариана, влюбих се в теб още в секундата, когато те видях седнала във влака. Искам да съм с теб. Искам да съм до теб. Да се грижа за теб…
Това беше грешка. Тя усети как я облива горещина, бузите ѝ пламнаха от раздразнение.
— Е, аз пък не искам никой да се грижи за мен! Не се сещам за нищо по-лошо от това. Не съм девойка, изпаднала в беда… девица чакаща да я спасят. Нямам нужда от рицар в бляскави доспехи… искам… искам…
— Какво? Какво искаш?
— Искам да бъда оставена на мира.
— Не. — Фред поклати глава. — Не вярвам, че искаш това. — После бързо добави: — Спомни си предчувствието ми: един ден ще те помоля да се омъжиш за мен… и ти ще кажеш да.
Мариана не удържа смеха си.
— Съжалявам, Фред. Не и в тази вселена.
— Е, да знаеш, че в някоя от другите вселени вече се целуваме.
Преди да успее да протестира, той се наведе напред и нежно притисна устни към нейните — тя почувства мекотата на целувката му, топлината и нежността ѝ. Усети се едновременно разтревожена и обезоръжена.
Всичко приключи толкова внезапно, колкото беше започнало. Той се отдръпна, докато очите му претърсваха нейните.
— Съжалявам. Не успях да се въздържа.
Мариана поклати глава, не каза нищо. Чувстваше се трогната по начин, който не можеше да си обясни.
— Не искам да те засягам, Фред.
— Няма нищо. Да знаеш, че ми е все едно, дори да ми причиниш болка. В крайна сметка, по-добре е да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал.
Той се засмя. После видя как лицето ѝ потъмнява и я погледна притеснен.
— Какво? Какво казах?
— Нищо. — Погледна часовника си. — Стана късно, трябва да тръгвам.
Той се разстрои.
— Вече? Хубаво. Ще те изпратя до долу.
— Няма нужда…
— Искам.
Поведението му сякаш се промени леко, стана по-рязък. Част от дружелюбността му се беше изпарила. Изправи се, без да я поглежда.
— Да тръгваме.
17.
Слязоха мълчаливо по стълбището. Не си проговориха, докато не излязоха на улицата. Мариана го погледна.
— Е, лека нощ.
Фред не помръдна.
— Ще се поразходя.
— Сега?
— Често се разхождам през нощта. Проблем ли е?
В тона му пролича острота, враждебност. Ясно ѝ беше, че се е засегнал. Може да беше нечестно, но му се ядоса. Наранените му чувства не бяха нейна работа. Имаше си по-важни неща, за които да се тревожи.
— Добре — отвърна тя. — Довиждане.
Той продължаваше да стои. И да я гледа. После внезапно каза:
— Почакай. — Бръкна в задния си джоб и извади няколко сгънати листа хартия. — Смятах да ти го дам по-късно, но… вземи го сега.
Подаде ѝ ги. Тя не посегна да ги вземе.
— Какво е това?
— Писмо. До теб. Обяснява чувствата ми по-добре, отколкото аз бих могъл. Прочети го. Тогава ще разбереш.
— Не го искам.
Фред отново подаде листовете.
— Мариана. Вземи го.
— Не. Престани. Няма да позволя да бъда тормозена.
— Мариана…
Но тя се обърна и си тръгна. В първия момент, докато вървеше по улицата, почувства гняв, после изненадващ пристъп на тъга, а след това — съжаление. Не заради това че го беше обидила, а защото го беше отхвърлила, затваряйки вратата към тази друга история, която би могла да се случи.
Възможно ли беше? Можеше ли някога да обикне този сериозен млад мъж? Можеше ли да го държи за ръката през нощта и да му разказва историите си? Още щом го помисли, разбра, че това е невъзможно.
Как изобщо ѝ хрумна?
Имаше прекалено много за разказване. Но всичко беше само за ушите на Себастиан.
Когато се върна в „Сейнт Кристофър“, не отиде веднага в стаята си. Мина през главния двор… и влезе в сградата, където се помещаваше барът.