Беше толкова самодоволен, толкова уверен в себе си. Мисли си, че му се е разминало, каза си тя. Мислеше си, че е победил.
Но не беше. Все още не. Беше решена да го надхитри. Трябваше. Ще седи цяла нощ, ще мисли и ще измисли начин.
Седя часове наред като в някакво бдение, някакъв транс — не спираше да мисли — прехвърляше през ума си всичко, което се бе случило, откак Зоуи ѝ звънна в понеделник вечерта. Оглеждаше всяко събитие от историята, всички следи, проучваше ги от всеки възможен ъгъл, опитвайки се да намери смисъл — опитвайки се да види нещата ясно.
Сигурно беше нещо очевидно — отговорът с положителност беше точно пред очите ѝ. Но тя не успяваше да го схване — все едно се опитваше да сглоби мозайка на тъмно.
Фред би казал, че в някоя друга вселена вече го е разкрила. В някаква друга вселена тя беше по-умна.
За нещастие не в тази.
Седя, докато главата я заболя. После, на зазоряване, изтощена и депресирана, се предаде. Сви се в леглото и веднага заспа дълбоко.
Сънува кошмар.
Сънува, че търси Себастиан в някакви пустинни местности, че крачи през виелица и сняг. Накрая го намери — в мърляв хотелски бар, в далечен алпийски хотел по време на снежна буря. Поздрави го изпълнена с радост, но за неин ужас той не я позна. Каза, че се е променила, че е различен човек. Мариана непрекъснато се кълнеше, че си е същата: Аз съм, аз съм, крещеше тя. Но когато се опита да го целуне, той се отдръпна. Заряза я и излезе в снежната буря. Тя рухна, разплака се неутешимо и тогава се появи Зоуи, която я зави със синьо одеяло. Мариана ѝ каза колко много обича Себастиан — повече от въздуха, повече от живота. Зоуи поклати глава и каза, че любовта носи само тъга и че Мариана трябва да се събуди.
— Събуди се, Мариана.
— Моля?
— Събуди се… Събуди се!
И тогава внезапно Мариана се събуди стресната — потънала в студена пот, с блъскащо сърце.
Някой удряше по вратата.
19.
Изправи се в леглото, сърцето ѝ биеше силно. Тропането продължаваше.
— Момент — извика тя. — Идвам.
Колко е часът? През пролуките на завесите проникваше ярка слънчева светлина. Осем? Девет?
— Кой е?
Никакъв отговор. Тропането ставаше все по-силно — както и пулсирането в главата ѝ. Имаше непоносимо главоболие, сигурно беше пила много повече, отколкото мислеше.
— Добре, добре. Само секунда.
Измъкна се от леглото. Чувстваше се дезориентирана и изтощена. Довлече се до вратата. Отключи я и отвори.
Отвън стоеше Елси, вдигнала ръка да почука отново. Усмихна ѝ се бодро.
— Добро утро, скъпа.
С перата за бърсане на прах под мишницата, стиснала кофа с препарати за почистване. Веждите ѝ бяха изрисувани под остър ъгъл, което ѝ придаваше плашещ вид, а в очите ѝ светеше възбуда, която се стори на Мариана зловеща, като на хищник.
— Колко е часът, Елси?
— Минава единайсет, скъпа. Не те събудих, нали?
Тя проточи шия, надничайки покрай нея към неоправеното ѝ легло. Мариана долови миризмата на цигари, а това в дъха ѝ алкохол ли беше? Или бе усетила собствения си дъх?
— Не спах добре — отвърна тя. — Сънувах кошмар.
— О, скъпа — зацъка Елси състрадателно. — Не съм изненадана, с всичко, дето става наоколо. Боя се, че имам още лоши новини, скъпа. Но си помислих, че трябва да знаеш.
— Какви? — Мариана се взря в нея с широко отворени очи. Изведнъж се почувства напълно будна и усети страх. — Какво е станало?
— Ще ти кажа, ако ми дадеш възможност. Няма ли да поканиш Елси вътре?
Мариана се отдръпна и чистачката влезе в стаята. Усмихна ѝ се и остави кофата на земята.
— Така е по-добре. Добре е да се подготвиш, скъпа.
— Какво има?
— Намерили са друго тяло.
— Моля? Кога?
— Тази сутрин, до реката. Още едно момиче.
Нужна ѝ беше само секунда, за да кресне:
— Зоуи, къде е Зоуи?
Елси поклати глава.
— Не тревожи хубавата си главица за Зоуи. Тя е в безопасност. Сигурно още се излежава в леглото, като я знам каква е. — Усмихна се. — Виждам, че ви е фамилна черта.
— За бога, Елси, коя е? Кажи.
Елен се усмихна. Имаше нещо наистина противно в изражението ѝ.
— Малката Серина е.