— О, господи… — Очите на Мариана внезапно се напълниха със сълзи.
Тя потисна ридание.
Елси зацъка със съчувствие.
— Горката малка Серина. Ама тъй де, загадъчни са пътища Божии… По-добре да се захващам, че работата край няма.
Тя се обърна, за да си тръгне, после изведнъж спря.
— Божичко. Едва не забравих… Това беше под твоята врата, скъпа.
Елси бръква в кофата и извади нещо. Подаде го на Мариана.
— Ето…
Беше пощенска картичка.
Изображението върху нея беше познато на Мариана — черно-бяла антична гръцка ваза на хиляди години, върху която беше изобразено принасяното в жертва на Ифигения от Агамемнон.
Когато я обърна, ръката ѝ трепереше. А отзад, както очакваше, беше изписан на ръка цитат на древногръцки:
Стори ѝ се, че ѝ се завива свят, че главата ѝ се върти, докато гледаше картичката в ръката си, все едно гледаше към нея от много далече… имаше опасност да загуби равновесие и да падне… в дълбока, тъмна бездна.
20.
За момент Мариана остана неподвижна. Чувстваше се парализирана, прикована на място. Почти не забеляза кога Елси е излязла от стаята.
Продължаваше да се взира в картичката в ръцете си, неспособна да откъсне поглед, хипнотизирана, сякаш древногръцките букви се бяха запалили в ума ѝ и пламтяха и изгаряха в мозъка ѝ.
С усилие си наложи да обърне картичката, разрушавайки магията ѝ. Трябваше да мисли трезво, трябваше да измисли какво да прави.
Разбира се, първо трябваше да се обади в полицията. Дори и да решат, че е луда, което сигурно и без това вече си мислеха, тя не можеше повече да крие тези пощенски картички — трябваше да каже на инспектор Сангха.
Трябваше да го намери.
Пъхна картичката в задния си джоб и излезе от стаята.
Навън беше мрачно, сутрешното слънце още не беше пробило облаците и тънката пелена на мъглата висеше на места като дим над земята. В сумрака от другата страна на двора Мариана различи фигурата на мъж.
Едуард Фоска.
Какво правеше? Чакаше да види реакцията ѝ на пощенската картичка? Да се позабавлява на неин гръб, да се наслади на мъката ѝ? Не виждаше изражението му, но беше сигурна, че се усмихва.
И изведнъж побесня.
Не ѝ беше присъщо да губи контрол, но сега — защото почти не беше спала и беше разстроена, уплашена и ядосана… тя просто откачи. Не беше толкова проява на смелост, колкото на отчаяние: беше яростна реакция на страданието ѝ, насочена срещу Едуард Фоска.
Преди да се осъзнае, вече се беше спуснала през двора към него. Дали той не трепна леко? Може би. Внезапното ѝ приближаване беше неочаквано, но той не помръдна — дори когато тя стигна пред него и спря на сантиметри от лицето му със зачервени бузи, бесни очи, едва дишайки.
Тя мълчеше. Просто се взираше в него и гневът ѝ нарастваше.
Фоска ѝ се усмихна несигурно.
— Добро утро, Мариана.
Тя извади картичката.
— Какво означава това?
— Кое?
Фоска взе картичката и погледна надписа отзад. Мърмореше на гръцки, докато го четеше. По устните му пробяга усмивка.
— Какво означава? — повтори тя.
— От „Електра“ на Еврипид е.
— Кажете ми какво казва.
Професорът се усмихна и я погледна право в очите.
— Означава: „Боговете пожелаха твоята смърт — и скоро от гърлото ти реки от кръв ще потекат под меча“.
Щом чу това, гневът ѝ избухна, клокочещата ярост се надигна и ръцете ѝ се свиха в юмруци. Замахна с все сила и го удари в лицето.
Той залитна назад.
— Господи…
Но преди да успее да се съвземе, тя го удари отново. И отново.
Фоска вдигна ръце, за да се защити, но тя продължи да го удря с юмруци, крещейки:
— Ти, копеле такова, ти, болно копеле…
— Мариана… престани! Престани…
Но тя не можеше да спре, не искаше да спре, докато не усети две ръце да я сграбчват отзад и да я дърпат.
Един полицай я беше сграбчил и едва я удържаше.
Беше се събрала тълпа от зяпачи. Джулиан стоеше отстрани, гледайки я невярващ.
Друг полицай отиде да помогне на Фоска, но професорът го отпъди гневно с ръка. От носа му течеше кръв, кръв имаше и по снежнобялата му риза. Изглеждаше ядосан и смутен. Мариана за първи път го виждаше да губи самообладание и изпита леко удовлетворение от това.
Появи се главен инспектор Сангха. Впери очи изумен в Мариана, сякаш пред себе си имаше луд човек.
— Какво, по дяволите, става тук?