Мариана отвори уста… и задуши крясък, вой на разочарование. Преглътна гнева си и седна мълчаливо. Нямаше смисъл да спори повече. Наведе глава възмутена, но победена.
Беше загубила.
Част пета
Пружината е навита докрай. Сама ще се развие. Това ѝ е хубавото на трагедията. И най-дребното помръдване на китката ще свърши работата.
1.
Час по-късно, с цел да бъде избегната пресата, една полицейска кола пристигна зад колежа и спря пред заден вход, който извеждаше на тясна уличка. Мариана стоеше между другите студенти и членове на преподавателското тяло, насъбрали се да видят как арестуват Морис, слагат му белезници и го водят към колата. Няколко от другите портиери започнаха да го освиркват и да подмятат неприятни забележки, когато той мина покрай тях. Лицето му леко се зачерви, но не реагира. Беше стиснал зъби и държеше очите си наведени надолу.
В последната минута Морис вдигна лице и тя проследи погледа му… до прозореца, където стоеше Едуард Фоска.
Професорът наблюдаваше ставащото с лека усмивка на лицето. Присмива ни се, помисли си Мариана.
А когато очите на двамата мъже се срещнаха, по лицето на Морис за миг проблесна гняв.
После полицаят свали бомбето му и Морис беше натикан в полицейската кола. Тя наблюдаваше как колата се отдалечава, откарвайки го, и портата се затваря.
Отново хвърли поглед към прозореца на Фоска.
Но него го нямаше.
— Слава богу — чу тя декана да казва. — Най-сетне приключи.
Грешеше, разбира се. Далече не беше приключило.
Почти веднага времето се промени. Сякаш реагирайки на събитията в колежа, лятото, което се беше задържало прекалено дълго, най-накрая се оттегли. Леден вятър свиреше през дворовете. Започна да ръми, а в далечината можеше да се чуе наближаваща гръмотевична буря.
Мариана и Зоуи бяха на чашка с Клариса в Преподавателската гостна — обща стая за преподавателите. Този следобед тя беше пуста, с изключение на трите жени.
Беше просторна сенчеста стая, обзаведена с древни кожени кресла и дивани, махагонови писалища и маси, отрупани с вестници и списания. Миришеше на дим, на дърво и пепел от камините. Навън вятърът разтърсваше прозорците, а дъждът трополеше по стъклата. Беше толкова студено, че Клариса бе помолила да запалят малък огън.
Трите жени седяха в ниски кресла около камината и отпиваха от уискито си. Мариана завъртя леко чашата си, наблюдавайки как кехлибарената течност проблясва в светлината на огъня. Чувстваше се добре тук, сгушена до огъня заедно с Клариса и Зоуи. Тази малка група ѝ даваше сила — и кураж. Имаше нужда от кураж точно сега, всички имаха.
Зоуи се бе върнала от лекция във факултета по английска литература. По всяка вероятност последната ѝ лекция, каза Клариса, носели се приказки за предстоящо затваряне на колежа в очакване на полицейското разследване.
Дъждът беше хванал Зоуи и докато тя се сушеше до огъня, Мариана им разказа какво бе станало — и за своя сблъсък с Едуард Фоска. Когато свърши, Зоуи каза тихо:
— Това е било грешка. Да се изправяш срещу него по такъв начин… Сега той знае, че ти знаеш.
Мариана ѝ хвърли изненадан поглед.
— Мислех, че го смяташ за невинен?
Момичето я погледна и поклати глава.
— Промених мнението си.
Клариса местеше очи от едната към другата.
— Значи и двете сте абсолютно сигурни, че той е виновен? Направо не мога да повярвам.
— Знам — отвърна Мариана. — Но аз го вярвам.
— Аз също — присъедини се Зоуи.
Клариса не отговори. Взе гарафата и допълни чашата си. Мариана забеляза, че ръката ѝ трепери.
— И какво ще правим сега? — попита племенницата ѝ. — Няма да си тръгнеш, нали?
— Разбира се, че няма — поклати глава Мариана. — Да ме арестува, ако иска, не ми пука. Няма да се върна в Лондон.
Клариса я изгледа удивена.
— Моля? И защо, за бога?
— Не мога да избягам сега. Стига толкова. Не съм спряла да бягам, откакто Себастиан умря. Изпитвам необходимост да остана, необходимост да се изправя лице в лице с това, каквото и да е то. Не се боя.
Изразът ѝ прозвуча познато. Опита го отново. Не се боя.