Там се бяха запознали, когато Мариана беше на деветнайсет.
Онази среща беше чиста случайност. Нямаше никаква причина да стане — учеха в различни колежи на университета, бяха в различни специалности: Себастиан следваше икономика, а Мариана английска литература. Плашеше я мисълта колко лесно биха могли никога да не се срещнат. И тогава какво? Какъв щеше да е нейният живот? По-добър — или по-лош?
Напоследък постоянно ровеше из паметта си — търсеше миналото, опитваше се да го види ясно, да го разбере и да вкара в неговия контекст пътуването, което бяха извършили заедно със Себастиан. Опитваше се да си припомни малките неща, които правеха, да пресъздаде в ума си забравени разговори, да си представи какво може да е казал или направил той във всеки един момент. Но не беше сигурна колко от това, което си припомня, е вярно, защото колкото повече неща си спомняше, толкова повече Себастиан сякаш се превръщаше в мит. Сега изцяло беше само дух — само история.
Беше на осемнайсет, когато се преместиха да живеят в Англия. Страна, която тя бе идеализирала още от детството си. Вероятно беше неизбежно, като се има предвид колко много от родната си страна бе оставила нейната майка англичанка в онази къща в Атина: шкафове и рафтове с книги във всяка стая, малка библиотека, претъпкана с английски книги — романи, пиеси, поезия — всички мистериозно пренесени там, преди Мариана да се роди.
Представяше си с нежност пристигането на майка си в Атина — обкръжена от сандъци и куфари, пълни с книги вместо с дрехи. И при нейното отсъствие самотното момиче се обръщаше към книгите на майка си за утеха и приятелска компания. По време на дългите летни следобеди Мариана започна да харесва допира на книга в ръцете си, миризмата на хартия, усещането при обръщане на страница. Сядаше на ръждясалата люлка в сянката на дървото, забиваше зъби в свежа зелена ябълка или презряла праскова и се губеше в историята.
Чрез тези истории Мариана се влюби в една въображаема представа за Англия и английския дух, една Англия, която по всяка вероятност никога не е съществувала извън страниците на тези книги: Англия на топлия летен дъжд, мократа зеленина и ябълковите цветчета, на лъкатушещи реки, върби и селски пъбове с бумтящ огън в камината. Англия на „Знаменитата петорка“3, на Питър Пан и Уенди, на крал Артур и Камелот, на „Брулени хълмове“ и Джейн Остин, Шекспир и Тенисън.
И именно тук Себастиан за първи път влезе в историята на Мариана, когато тя беше още малко момиченце. Като всички добри герои той направи присъствието си известно много преди наистина да се появи. Мариана още не знаеше как изглежда този романтичен герой в главата ѝ, но беше сигурна, че е истински.
Беше някъде там, навън, и един ден тя щеше да го намери.
И тогава, години по-късно, когато за първи път пристигна в Кеймбридж като студентка, всичко беше толкова красиво и толкова приличаше на мечтите ѝ, че тя се почувства така, сякаш пристъпва в приказка — в омагьосан град от стихотворение на Тенисън. И изпита сигурност, че ще го намери там, в неговия вълшебен дворец. Щеше да намери любовта.
Разбира се, тъжната действителност беше, че Кеймбридж не бе приказка, беше си просто място като всяко друго. А проблемът на Мариана с полетите на фантазията — както откри години по-късно по време на терапията — беше, че тя си остана все същата. Като дете в училище се стремеше да се впише някак си, скиташе се по коридорите през междучасията самотна и неспокойна като привидение и най-често се оказваше в библиотеката, където се чувстваше удобно и намираше убежище. И сега, като студентка в колежа „Сейнт Кристофър“ се повтаряше същият модел: прекарваше повечето от времето си в библиотеката, сприятели се само с няколко други студенти, същите стеснителни книжни червеи като нея. Никое от момчетата не прояви интерес към нея през тази първа година и никой не я покани на среща.
Може би не беше достатъчно привлекателна? Не приличаше на майка си толкова, колкото на баща си с неговата тъмна коса и поразителни черни очи. Години след това Себастиан често казваше на Мариана колко е красива, но проблемът бе, че тя самата никога в действителност не се почувства такава. И подозираше, че ако наистина е красива, то е изключително и само заради Себастиан: докато се къпеше в топлината на неговото слънце, тя разцъфтя като цвете. Но всичко това дойде много по-късно — първоначално, като тийнейджър, Мариана имаше ниско самочувствие за външността си, на което никак не помагаше и това, че имаше лошо зрение и трябваше да носи грозни, дебели очила още от десетгодишна възраст. На петнайсет ги смени с контактни лещи и се чудеше дали това ще я накара да изглежда и да се чувства по-различно. Заставаше пред огледалото и се взираше в отражението си, опитвайки се безуспешно да се види ясно, винаги недоволна от това, което вижда. Но дори и на тази възраст имаше смътна представа, че привлекателността има нещо общо с вътрешния свят: с вътрешна самоувереност, която на нея ѝ липсваше.
3
Серия от детски приключенски романи от английската писателка Инид Блайтън (1897-1968). — Б.пр.