Сграбчи писмото и го пъхна в джоба си точно когато племенницата ѝ се появи на прага.
— Извинявай, Мариана. Бързах, колкото можах.
Зоуи ѝ се усмихна, когато влезе в стаята. Бузите ѝ бяха зачервени, косата мокра. Беше с халата си и стискаше две хавлиени кърпи.
— Само да се облека. Една секунда.
Мариана не каза нищо. Момичето облече чисти дрехи и моментната голота — тази млада, гладка кожа — ѝ напомни за миг за красивото бебе, което беше обичала, за онова красиво, невинно дете. Къде беше изчезнало то? Какво беше станало?
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но не сантиментални, а сълзи от мъка, от физическа болка, все едно някой я беше зашлевил по лицето. Извърна се, за да не бъде видяна, и бързо изтри очи.
— Готова съм — каза Зоуи. — Тръгваме ли?
— Да тръгваме? — погледна я неразбиращо. — Къде?
— В павилиона, разбира се. Да потърсим ножа.
— Моля? А, да…
Зоуи я изгледа учудена.
— Добре ли си?
Мариана бавно кимна. Всички надежди за измъкване, всички мисли за бягство със Зоуи в Лондон бяха изчезнали от ума ѝ. Нямаше къде да отиде, нямаше къде да бяга. Вече нямаше.
— Добре — отвърна тя.
И като сомнамбул последва племенницата си надолу по стълбището и през вътрешния двор. Дъждът беше спрял, небето беше оловносиво, а над главите им се събираха потискащи черни облаци, носени и въртени от вятъра.
Момичето я погледна.
— Трябва да стигнем до реката. Това е най-лесният път.
Мариана не каза нищо, само кимна леко с глава.
— Мога да карам плоскодънка — каза Зоуи. — Не съм толкова добра като Себастиан, на не съм и много зле.
Мариана пак кимна и я последва към реката.
Седем плоскодънки поскърцваха в реката пред хангара, завързани за брега. Зоуи взе един от прътовете, подпрени на стената на хангара. Изчака Мариана да се качи в лодката, после измъкна тежкия синджир, придържащ я към брега.
Мариана седна на ниската дървена седалка, влажна от дъжда, без да го забележи.
— Няма да отнеме много време — подхвърли Зоуи, като ги отблъсна от брега с пръта.
После го вдигна високо във въздуха, заби го във водата и започнаха пътешествието си.
Не бяха сами на реката, Мариана го знаеше от самото начало. Усещаше, че някой ги следи. Устоя на изкушението да хвърли бърз поглед през рамо. Но когато най-накрая обърна глава, зърна — точно както очакваше — в далечината фигура на мъж, който се скри зад дърво.
Реши обаче, че сигурно се заблуждава. Защото не беше този, когото очакваше да види — не беше Едуард Фоска.
Беше Фред.
7.
Както Зоуи беше предсказала, напредваха бързо. Скоро оставиха колежа зад себе си и от всяка страна на реката се заредиха открити полета — естествен пейзаж, който бе оцелял непроменен с векове.
По ливадите пасяха черни крави. Миришеше на влага и гниещ дъб, на мокра кал. Долавяше се дим от огън, запален някъде, тежка миризма на горящи мокри листа.
От реката се вдигаше тънка мъгла, чиито валма се завихряха около Зоуи, докато тя размахваше пръта. Беше толкова красива с коса, развявана от вятъра, и този отнесен израз в очите. Приличаше на дамата от Шалот на нейното обречено, последно пътуване по реката.
Мариана се опитваше да не мисли, но това беше много трудно. С всеки приглушен удар на пръта в речното дъно и всяко стремглаво оттласване на лодката напред по повърхността на водата тя знаеше, че времето изтича. Скоро щяха да пристигнат при павилиона.
И после какво?
Усещаше как писмото прогаря джоба ѝ, знаеше, че трябва да разбере смисъла му.
Но сигурно грешеше. Сигурно.
— Много си мълчалива — обади се Зоуи. — За какво си мислиш?
Мариана я погледна. Опита се да заговори, но не излезе глас. Поклати глава, повдигна рамо.
— Нищо.
— Скоро ще стигнем. — Момичето посочи към завой на реката.
Тя се обърна и погледна.
— О…
За нейна изненада във водата се беше появил лебед. Носеше се без усилие към нея, а вятърът леко рошеше мръсните му бели пера. Когато приближи плоскодънката, лебедът изви дългата си шия и погледна право в нея. Черните му очи се втренчиха в нейните.
По гърба на Мариана мина тръпка. Тя отмести поглед.
Когато отново погледна, лебедът беше изчезнал.
— Пристигнахме — обяви Зоуи. — Виж.
Виждаше се павилион на брега на реката. Не беше голям — четири каменни колони, поддържащи островръх покрив. Бял първоначално, сега той беше обезличен от два века безмилостни дъждове и ветрове, нашарен в златисто и зелено от ръждата и водораслите.