И се оказа, че той е последвал съвета ѝ. Сега работеше там, а Зоуи беше негова пациентка.
Тио опита няколко пъти да влезе във връзка с Мариана от името на Зоуи. Но тя отказваше да говори с него и не връщаше обажданията му.
Знаеше какво иска той. Искаше да я накара да говори със Зоуи. Не го винеше. Ако тя беше на негово място, щеше да направи същото. Всяко положително общуване между двете жени щеше да е от решаващо значение за възстановяването на Зоуи.
Но Мариана трябваше да се тревожи за собственото си възстановяване.
Не можеше да понесе мисълта да говори пак със Зоуи. Направо ѝ се повдигаше. Просто не можеше да го приеме.
Не беше въпрос на прошка. И без това още не можеше да вземе окончателно решение. Рут винаги беше казвала, че прошката не може да бъде по принуда — че тя се изживява спонтанно, като акт на милосърдие, проявяващ се единствено когато човекът е готов.
А Мариана не беше готова. И не беше сигурна, че някога ще бъде.
Чувстваше огромен гняв, огромна болка. Ако изобщо някога видеше Зоуи, не знаеше какво би могла да каже или направи и категорично нямаше да е отговорна за действията си. По-добре беше да се държи далече и да остави Зоуи на съдбата ѝ.
Бе посетила Фред няколко пъти, докато той беше в болница. Чувстваше отговорност към него и благодарност. Беше спасил живота ѝ в края на краищата, никога нямаше да го забрави. В началото той беше слаб, не можеше да говори, но усмивката грееше на лицето му през цялото време, докато Мариана стоеше при него. Седяха заедно, потънали в приятелско мълчание, и тя си мислеше колко е странно, че се чувства толкова приятно и уютно с него — с този мъж, когото почти не познава. Твърде рано беше да се каже дали между тях може да се получи нещо. Но вече не го изключваше като напълно невъзможно.
Напоследък възприемаше всичко по различен начин.
Сякаш всичко, което познаваше, на което бе вярвала или се бе доверявала, се беше срутило, оставяйки единствено празно, свободно пространство след себе си. И тя съществуваше в тази празнота, която продължаваше седмици, а после седмиците се превърнаха в месеци…
Докато един ден не получи писмо от Тио.
В писмото той я молеше още веднъж да преразгледа отказа си да посети Зоуи. Пишеше проникновено за Зоуи, с голяма съпричастност, после насочваше вниманието си към Мариана.
Не мога да отрека, смятам, че това ще е полезно колкото за нея, толкова и за теб, че срещата ви би могла да ти даде някакъв завършек. Зная, че няма да е приятно, но мисля, че би могло да помогне. Дори не мога да си представя през какво си минала. Зоуи започва да се отваря малко по малко… и съм сериозно обезпокоен от тайния свят, който е споделяла с покойния ти съпруг. Чувам неща, които са наистина плашещи. И трябва да призная, Мариана, смятам за голям късмет, че си жива.
Тио завършваше със следните думи:
Знам, че не е лесно. Но единственото, което те моля, е да размислиш, че на някакво ниво тя също е жертва.
Фразата страшно ядоса Мариана. Тя накъса писмото на парчета и го хвърли в кошчето.
Но същата вечер, когато легна в леглото си и затвори очи, в ума ѝ се появи лице. Не лицето на Себастиан или на баща ѝ, а лицето на малко момиченце.
Малко, изплашено момиченце на шест години.
Лицето на Зоуи.
Какво беше станало с него? Какво бе сторено на това дете? Какво бе изтърпяла тя — точно под носа на Мариана — в сенките, зад кулисите, в ъглите?
Беше предала Зоуи. Не беше успяла да я защити, дори не беше видяла и сега трябваше да поеме отговорност за това.
Как е могла да бъде толкова сляпа? Имаше нужда да разбере. Трябваше да разбере. Трябваше да се изправи пред истината. Трябваше да я приеме… Или щеше да полудее.
Ето защо една снежна февруарска сутрин Мариана се оказа на път към северен Лондон, към болницата „Еджуеър“ и към отделението „Гроув“. Тио я чакаше на рецепцията. Поздрави я сърдечно.
— Не мислех, че някога ще те видя тук — каза той. — Странно как се подреждат нещата.
— Да, така е.
Тио я преведе през охраната, после тръгнаха по занемарените коридори на отделението. Докато вървяха, я предупреди, че племенницата ѝ ще изглежда много по-различна от момичето, което е видяла последния път.
— Зоуи е изключително зле, Мариана. Ще я намериш много променена. Смятам, че трябва да се подготвиш.
— Разбирам.
— Радвам се, че дойде. Това наистина ще помогне. Тя често говори за теб. Често иска да те види.