Така че принуди Себастиан да си вземе две седмици отпуск през август за едно пътуване до Гърция, за да отседнат в лятната вила на семейството ѝ — къща, кацнала върху крайбрежните скали на остров Наксос.
Взеха самолет до Атина и после от пристанището се качиха на ферибот до острова. Беше великолепно, помисли си тогава Мариана — без облаче на небето, а морето тихо и гладко като стъкло.
На пристанището на Наксос наеха кола и потеглиха по крайбрежието към къщата. Беше принадлежала на бащата на Мариана, а сега, технически погледнато, на Мариана и Себастиан, въпреки че никога досега не бяха я използвали.
Къщата беше прашна и порутена, но с поразително разположение, кацнала на зъбер с изглед към тъмносиньото Егейско море. В скалата бяха издълбани стъпала, които се спускаха по лицето на канарата и водеха до плажа долу. А там, на брега, в течение на милиони години безброй парченца розов корал се бяха разпадали и смесвали със зрънцата пясък, карайки сега плажа да блести в розово на фона на синьото море и небе.
Беше идилично и приказно. Мариана усещаше как вече се отпуска и тайно беше обнадеждена, че Наксос може да направи мъничкото чудо, което се искаше от него.
Прекараха първите няколко дни в размотаване и мързелуване на плажа. Себастиан каза, че в крайна сметка се радва на идването им — за първи път от месеци се отпускал истински. От ученик имаше навика да чете стари трилъри на плажа и лежеше на брега сред плискащите се вълни, щастливо затънал в „Азбучни убийства“ на Агата Кристи, докато Мариана спеше под чадър на пясъка.
После, на третия ден, Мариана предложи да се разходят с колата към хълмовете, за да видях храма.
Помнеше, че беше ходила в древния храм като дете и се беше скитала из руините, населявайки ги с всякакви магии във въображението си. Искаше ѝ се Себастиан да изживее същото. Затова приготвиха кошницата за пикник и потеглиха.
Поеха по стар, виещ се планински път, който ставаше все по-тесен с навлизането сред хълмовете и накрая се превърна в прашна пътека, осеяна с кози дарадонки.
И там, на самия връх, на малко плато бяха развалините.
Древногръцкият храм беше от наксоски мрамор, който — едно време блестящ, сега бе мръсно бял, излинял от сблъсъка с природните стихии. Единственото останало след три хиляди години бяха няколко колони, чиито силуети се открояваха на фона на синьото небе.
Храмът е бил посветен на Деметра, богинята на плодородието — богинята на живота — и на дъщеря ѝ Персефона — богиня на смъртта. Двете често се почитаха заедно, двете страни на една и съща монета — майка и дъщеря, живот и смърт. На гръцки Персефона беше известна просто като Кора, означаващо „девица“.
Беше красиво място за пикник. Разстлаха синьото одеяло под шарената сянка на маслинено дърво и извадиха съдържанието на хладилната чанта — бутилка совиньон блан, диня и бучки солено гръцко сирене. Бяха забравили да вземат нож, затова Себастиан разби динята върху един камък — като череп, разчупвайки я на парчета. Захапаха свежата плът, плюейки семките.
После ѝ лепна звучна, сладка целувка.
— Обичам те — прошепна той. — Завинаги и вовеки веков…
— … вовеки веков — отвърна тя, връщайки му целувката.
След като хапнаха, тръгнаха да скитат из руините. Мариана гледаше как Себастиан крачи напред като развълнувано дете. Докато го наблюдаваше, изрече мълчалива молитва към Деметра и Девицата. Помоли се за Себастиан и за себе си, за щастието и за любовта им.
И докато се молеше, един облак внезапно се плъзна пред слънцето и за момент тялото на Себастиан потъна в тъмнина, очертано на фона на синьото небе. Мариана потръпна, усети неволен страх.
Моментът отмина толкова бързо, колкото бе дошъл. Само след секунда слънцето се показа и Мариана веднага забрави станалото.
Но си го спомни по-късно, разбира се.
На следващата сутрин Себастиан стана на зазоряване. Сложи старите си зелени маратонки и прошепна на Мариана, че отива да тича на плажа. Целуна я и излезе.
Тя остана в леглото полузаспала, полубудна, усещайки как времето тече, заслушана във вятъра навън. Започнал като лек бриз, сега той набираше сила и скорост, провираше се през клоните на маслинените дървета почти с вой и блъскаше клоните им в прозорците като дълги пръсти, нетърпеливо потрепващи по стъклото.
За миг се замисли колко ли големи са станали вълните и дали Себастиан е влязъл да плува, както често правеше след тичането. Но не се разтревожи. Той беше толкова добър плувец, толкова силен мъж. Неуязвим, помисли си тя.