Зоуи им гостуваше за една от междусрочните ваканции, беше април, когато получиха телефонно обаждане, което щеше да промени живота ѝ завинаги. Телефонът бе вдигнал Себастиан и после той трябваше да каже на Зоуи, че родителите ѝ — сестрата на Мариана и съпругът ѝ — са загинали в автомобилна катастрофа. Зоуи се олюля, Себастиан протегна ръце и я прегърна. От този момент нататък двамата с Мариана се посветиха на нея, като я глезеха дори прекалено много. Но след като сама бе загубила майка си, Мариана беше решена да осигури на Зоуи всичко, за което тя самата бе копняла в онези ранни години: майчина обич, топлина, нежност. Разбира се, чувствата бяха двупосочни — усещаше, че Зоуи им дава не по-малко любов, отколкото получава.
Накрая, за тяхно облекчение, малко по малко Зоуи успя да обърне гръб на мъката си — с течение на годините депресиите намаляха, момичето почувства, че може да се впише в училището, завърши юношеството си в много по-добра форма, отколкото го бе започнало.
Но със Себастиан се притесняваха как ще се справи със социалните стандарти в университета, така че когато Зоуи се сприятели с Тара, и двамата изпитаха облекчение. А по-късно, след смъртта на Себастиан, Мариана беше благодарна, че Зоуи има добър приятел, на когото да се облегне. Самата Мариана нямаше такъв, току-що го беше загубила.
Но сега тази нова загуба — ужасяващата загуба на близък приятел — как щеше да се отрази на Зоуи? Тепърва щеше да се разбере.
— Зоуи, заповядай, пийни малко чай. Добре е за шока.
Никаква реакция.
— Зоуи?
Сякаш изведнъж момичето я чу. Погледна Мариана със стъклени очи, пълни със сълзи.
— Вината е моя — прошепна тя. — Вината, че тя е мъртва, е само моя.
— Не говори така. Чуй ме. Не разбираш.
— Какво има да разбирам?
Мариана седна на ръба на леглото и изчака Зоуи да продължи.
— Вината е моя, Мариана. Трябваше да направя нещо… онази вечер… след като видях Тара… трябваше да кажа на някого… трябваше да се обадя в полицията. Тогава тя можеше да е още жива…
— Полицията? Защо?
Зоуи не отговори. Мариана се смръщи.
— Какво ти е казала Тара? Ти ми каза — звучала като обезумяла?
Очите на момичето отново се напълниха със сълзи. Поклащаше се напред-назад във вцепенено мълчание. Мариана знаеше, че най-добрият подход в подобни случаи е просто да присъства, да е търпелива и да остави Зоуи сама да свали бремето, без да бърза. Но нямаше време. Заговори тихо, с успокояващ, но твърд глас:
— Какво ти каза тя, Зоуи?
— Не трябва да ти казвам. Тя ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого.
— Разбирам, не искаш да предадеш доверието ѝ. Но се боя, че вече е прекалено късно за това.
Зоуи вдигна лице. Докато я наблюдаваше, вгледана в лицето ѝ, в зачервените бузи и широко отворените очи, Мариана видя очите на дете: малко момиченце, което е уплашено и крие тайна, която не иска да пази, но се страхува да каже.
И тогава Зоуи се предаде:
— Вечерта преди снощи Тара дойде да ме види тук, в стаята. Беше много объркана. Беше се надрусала с нещо, не знам с какво. Беше наистина разстроена… И каза, каза, че се страхува…
— Страхува се? От какво?
— Каза, че някой щял да я убие. — Мариана се взря за секунда в Зоуи.
— Продължавай.
— Накара ме да обещая, че няма да кажа на никого, каза, че ако кажа нещо и той открие, щял да я убие.
— Той? За кого е говорила? Каза ли ти кой я заплашва, че ще я убие?
Зоуи кимна, но не отговори.
Мариана повтори въпроса.
— Кой е, Зоуи?
Момичето поклати глава несигурно.
— Звучеше толкова безумно…
— Няма значение, просто ми кажи.
— Каза… че е един от наставниците тук. Професор.
Мариана примигна стресната.
— Тук, в „Сейнт Кристофър“?
Зоуи кимна.
— Да.
— Разбирам. Как се казва?
Зоуи замълча. После прошепна:
— Едуард Фоска.
14.
След по-малко от час Зоуи повтаряше разказа си пред главен инспектор Садху Сангха.
Инспекторът беше окупирал кабинета на декана. Беше просторна стая с гледка към главния двор. На едната стена имаше красиво резбована махагонова библиотека с колекции от книги с кожени корици. Другите стени бяха покрити с портрети на бивши декани, които наблюдаваха полицаите с нескрито подозрение.
Главен инспектор Сангха седеше зад голямото бюро. Той отвори термоса, който носеше със себе си, и си наля чаша чай. Беше петдесетгодишен, с тъмни очи и късо подрязана прошарена рижа брада, с елегантен сив блейзер и вратовръзка. Тъй като беше сикх, носеше тюрбан в приятен тъмносин цвят. Имаше внушително, властно присъствие, но излъчваше и нервна възбуда, изражението му бе някак настоятелно, изгладняло и той непрекъснато потупваше с крак или барабанеше с пръсти.