Последва Морис до стая в двора „Гейбриъл“. Беше същият двор, в който бе живяла като студентка през последната година от следването си. Погледна към старото си стълбище, докато минаваха покрай него — към каменните стъпала, по които двамата със Себастиан бяха тичали нагоре-надолу милион пъти.
Стигнаха до края на двора — до осмоъгълна кула от плочи остарял, зацапан гранит, там бяха стълбите, водещи към стаите за гости на колежа. Влязоха и тръгнаха нагоре по витото стълбище, облицовано с дъбова ламперия, стигнаха до втория етаж.
Морис отключи врата, отвори я и даде ключа на Мариана.
— Заповядайте, госпожице.
— Благодаря.
Тя влезе и се огледа. Стаята беше малка, с еркерен прозорец, камина и легло с четири вити колони. Имаше балдахин и завеси от дебел кретон от четирите страни. Изглежда малко задушаващо, помисли си тя.
— Това е една от по-приятните стаи, които държим за стари студенти — обади се Морис. — Малко мъничка може би. — Постави чантата ѝ на пода до леглото. — Надявам се да ви е удобно.
— Благодаря, много сте любезен.
Не бяха говорили за убийството, но тя почувства нужда да го спомене по някакъв начин, главно защото постоянно беше в ума ѝ.
— Станалото е ужасно.
Морис кимна.
— Нали?
— Вероятно е крайно обезпокоително за всички в колежа.
— Така е. Радвам се, че старият ми дядо не доживя да го види. Това би го съсипало.
— Познавахте ли я?
— Тара? — Морис поклати глава. — Само съм чувал за нея. Беше… доста известна, да речем. Тя и приятелките ѝ.
— Приятелките ѝ?
— Точно така. Доста… провокативна група млади жени.
— Провокативни? Интересен избор на дума.
— Смятате ли, госпожице?
Той беше умишлено сдържан и Мариана се зачуди защо.
— Какво имахте предвид?
Морис се усмихна.
— Само, че са малко… палави, ако разбирате какво искам да кажа. Трябва да следим зорко тях и партитата им. Наложи ми се няколко пъти да ги прекъсна. Всякакви лудории.
— Разбирам.
Трудно можеше да разгадае изражението му. Тя се зачуди какво ли се крие зад добрите маниери и дружелюбното му поведение. Какво всъщност си мислеше?
Морис се усмихна.
— Ако сте любопитна за Тара, аз бих говорил с някоя от чистачките. Изглежда те винаги знаят какво става в колежа. Както и всички клюки.
— Ще го имам предвид, благодаря.
— Ако това е всичко, госпожице, ще ви оставя на спокойствие. Лека нощ.
Той се насочи към вратата и се измъкна навън. Затвори я безшумно след себе си.
Най-накрая остана сама — след дълъг и уморителен ден. Седна на леглото изтощена.
Погледна часовника си. Девет часа. Трябваше просто да си легне, но знаеше, че няма да може да заспи. Прекалено възбудена беше, прекалено разстроена.
А след това, докато вадеше нещата си от чантата, попадна на тънкото томче поезия, което Клариса ѝ бе дала.
In Memoriam.
Седна на леглото и го разтвори леко. Годините бяха изсушили страниците, бяха ги изкривили, втвърдили, оставяйки по тях вълни и вълнички. Разтвори книгата докрай и погали грубите страници с върховете на пръстите си.
Какво ѝ бе казала Клариса? Че ще види стиховете с други очи сега. Защо? Заради Себастиан?
Спомни си как чете поемата като студентка. Подобно на повечето хора, и тя бе отблъсната от голямата ѝ дължина. Беше над три хиляди реда и Мариана почувства огромно удовлетворение дори само от това, че я прочете. Навремето не реагира на съдържанието, но тогава беше млада, щастлива и влюбена и нямаше нужда от тъжна поезия.
Във въведението, написано от стар учен, прочете, че Алфред Тенисън е имал нещастно детство — „лошата кръв“ на рода Тенисън бе печално известна. Бащата бил пияница, пристрастен към опиатите и изключително жесток грубиян — братята и сестрите на Тенисън страдали от депресия, психични заболявания и или били вкарани в лудница, или се самоубили. Алфред избягал от дома си на осемнайсет. И подобно на Мариана, намерил един свят на свобода и красота в Кеймбридж. А също и на обич. Независимо дали връзката между Артър Хенри Халам и Тенисън е била сексуална или не, тя явно е била дълбоко романтична: от деня, в който се срещнали в края на първата си година там, двамата прекарват всеки свой съзнателен миг заедно. Често ги виждали да вървят хванати за ръка — докато, няколко години по-късно, през 1833… Халам умира внезапно от аневризма.