Тара беше близка приятелка на Зоуи. Бяха състудентки в една и съща година в колежа „Сейнт Кристофър“ в Кеймбридж. Мариана се поколеба, не ѝ се искаше да изглежда нетърпелива.
— Защо го казваш?
— Прилича ми на Тара… и никой не я е виждал… не и от вчера… не спирам да питам всички и съм… толкова уплашена, че не знам какво да…
— Успокой се. Кога за последно видя Тара?
— Снощи. — Зоуи замлъкна. — И Мариана, тя… тя беше толкова странна, аз…
— Какво искаш да кажеш със „странна“?
— Каза разни неща… безумни неща.
— Какво имаш предвид под „безумни“?
Настъпи мълчание, после Зоуи отговори шепнешком:
— Не мога да навлизам в подробности сега. Би ли дошла?
— Разбира се, че ще дойда. Но, Зоуи, чуй ме. Говори ли с някого от колежа? Трябва да им кажеш, да кажеш на декана.
— Не знам какво да кажа.
— Кажи им това, което току-що каза на мен. Че се тревожиш за нея. Те ще се обадят в полицията и на родителите на Тара…
— Родителите ѝ? Ами… ами ако греша?
— Сигурна съм, че грешиш — отговори Мариана много по-уверено, отколкото се чувстваше. — Убедена съм, че Тара е добре, но трябва да сме сигурни. Разбираш ме, нали? Искаш ли аз да им звънна вместо теб?
— Не, не, всичко е наред… аз ще го направя.
— Добре. Тогава отивай да спиш, разбрано? Идвам още утре сутринта.
— Благодаря ти, Мариана. Обичам те.
— И аз те обичам.
Така приключи разговорът. Бялото вино, което си беше наляла, си стоеше недокоснато на плота. Вдигна чашата и я изпи на един дъх.
Ръката ѝ трепереше, когато взе бутилката и си наля още една чаша.
6.
Мариана се качи горе и се зае да приготви малка чанта с багаж, в случай че ѝ се наложи да остане ден-два в Кеймбридж.
Опита се да не позволи на мислите си да изпреварват събитията, но беше трудно, чувстваше се невероятно разтревожена. Някъде навън имаше човек — по всяка вероятност мъж, като се вземе предвид крайната жестокост на нападението — който беше опасно болен и беше убил млада жена по ужасяващ начин… млада жена, която вероятно бе живяла само на няколко крачки от мястото, където нейната любима Зоуи спеше.
Възможността, че вместо нея жертвата би могла да се окаже Зоуи, бе мисъл, която Мариана се опитваше да пренебрегне, но не успяваше да потисне напълно. Прилошаваше ѝ от страх, който досега бе изпитвала само веднъж в живота си — в деня, когато Себастиан умря. Усети немощ, безсилие, ужасяваща неспособност да защити тези, които обича.
Погледна дясната си ръка. Не можеше да спре треперенето ѝ. Сви я в юмрук и стисна здраво. Нямаше да го направи — нямаше да се разпадне. Не и сега. Ще остане спокойна. Ще се съсредоточи.
Зоуи имаше нужда от нея и единствено това беше от значение.
Да можеше само Себастиан да бе тук, той щеше да знае какво да направи. Не би го обмислял, не би протакал, не би приготвял багаж. Щеше да грабне ключовете си и да се втурне към вратата в секундата, щом приключи разговора със Зоуи. Това щеше да направи Себастиан. Защо не го правеше тя?
Защото си страхливка, помисли си тя.
Това беше истината. Само да имаше малко от силата на Себастиан. Малко от куража му. Хайде, любов моя, можеше да го чуе как казва, дай ръка и да се изправим заедно срещу негодниците.
Мариана легна и се отпусна в леглото, мислейки, докато се унасяше в сън. За първи път от повече от година последните ѝ мисли, докато потъваше в просъница, не бяха за покойния ѝ съпруг.
Вместо за него сега тя мислеше за друг мъж: неясна фигура с нож, предизвикала ужас у онова бедно момиче. Умът ѝ се съсредоточи върху него, докато клепачите ѝ потрепнаха и се затвориха. Замисли се за този мъж. Замисли се какво ли прави точно в този момент, къде е…
И за какво ли мисли.
7.
7 октомври
Веднъж щом убиеш друго човешко същество, няма връщане назад.
Сега го разбирам. Разбирам, че съм станал съвсем различен човек.
Предполагам, че прилича малко на прераждане. Но не в обичайния смисъл, по-скоро е метаморфоза. Това, което се ражда от пепелта, не е феникс, а едно по-грозно създание: деформирано, неспособно на полет, хищник, използващ ноктите си да разсича и разкъсва.
Сега, пишейки това, вече се контролирам. В този момент от времето съм спокоен и с ума си.
Но в мен има повече от една личност.
Само въпрос на време е другият да се надигне жаден за кръв, обезумял и търсещ отмъщение. И няма да спре, докато не го намери.
Аз съм двама души в едно съзнание. Част от мен пази тайните ми — единствено той знае истината — но той е затворник, заключен, упоен, без право на глас. Намира изход само когато тъмничарят му за миг се разсее. Когато се напия или заспя, той се опитва да говори. Но това не е лесно. Връзката се осъществява спорадично, на пристъпи — шифрован план за бягство от лагер за военнопленници. В момента, когато се доближи прекалено близо до целта, някой пазач започва да заглушава съобщенията. Издига се стена. Умът ми се опразва. Споменът, към който се стремя, се изпарява като дим.