Беше зловещо място за павилион — изолирано, до брега на водата, заобиколено от гора и блато. Минаха покрай него, покрай диви ириси, растящи във водата, и пълзящи рози, покрити с тръни, които минаваха през пътеката.
Зоуи насочи плоскодънката към брега. Заби пръта дълбоко във водата и акостира, закрепи лодката към брега. Скочи на земята и протегна ръка да помогне на Мариана. Но тя не пое ръката ѝ. Не можеше да се накара да я докосне.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита я момичето. — Държиш се толкова странно.
Мариана не отговори. Слезе от лодката на тревистия бряг и последва племенницата си към павилиона.
Спря отвън и вдигна глава да го огледа.
Над входа имаше герб, изсечен в камъка — лебед в буря.
Мариана замръзна, като го видя. Загледа се в него за секунда. След това продължи.
Последва Зоуи вътре.
8.
В каменната стена в павилиона имаше два прозореца, които гледаха към реката, и каменна пейка под тях. Зоуи посочи навън към зелената гориста местност наблизо.
— Намерили са тялото на Тара там, сред дърветата, до блатото. Ще ти покажа. — После клекна и погледна под седалката. — А ето къде остави ножа той. Тук вътре…
Пъхна ръка в цепнатина между две каменни плочи. И се усмихна.
— Аха.
Извади ръка… в която стискаше нож. Беше към петнайсет сантиметра дълъг. По острието имаше бледи петна от червена ръжда… или засъхнала кръв.
Мариана видя как го хваща за дръжката — сякаш прави нещо привично — след което се изправя и обръща ножа към нея.
Насочила беше острието право към нея. Гледаше я, без да мигва, а сините ѝ очи излъчваха мрак.
— Хайде — изрече Зоуи. — Отиваме на разходка.
— Моля?
— Там, през дърветата. Да вървим.
— Почакай. Спри. — Мариана поклати глава. — Това не си ти.
— Моля?
— Това не си ти, Зоуи. Това е той.
— Какви ги говориш?
— Чуй ме. Аз знам. Намерих писмото.
— Какво писмо?
В отговор Мариана извади писмото от джоба си. Разгъна го и го показа на Зоуи.
— Това писмо.
Момичето не проговори. Само се взираше в нея. Без никаква емоционална реакция. С абсолютно безизразно лице.
— Прочете ли го?
— Не съм го търсила нарочно. Стана случайно…
— Прочете ли го?
Мариана кимна и прошепна:
— Да.
В очите на Зоуи проблесна гняв.
— Не си имала право!
Мариана я погледна.
— Зоуи. Не разбирам. Това… това не значи, че… не е възможно да значи, че…
— Какво? Какво не може да значи?
Мариана се бореше да намери точните думи.
— Че имаш нещо общо с тези убийства… Че ти и той… сте замесени…
— Той ме обичаше. Двамата се обичахме.
— Не, Зоуи. Важно е. Казвам го, защото те обичам. Тук ти си жертва. Независимо от това, което си мислиш, това не е било любов…
Момичето се опита да я прекъсне, но тя не му позволи. Продължи:
— Знам, че не искаш да го чуеш. Знам, че си мислиш колко романтично е било, но каквото и да ти е давал, не е било любов. Едуард Фоска не е способен да обича. Прекалено увреден е, прекалено опасен…
— Едуард Фоска? — Зоуи я погледна изумена. — Ти си мислиш, че Едуард Фоска е написал писмото?… И затова аз го пазя, скрито в стаята си? — Изгледа я презрително. — Не го е писал той.
— Тогава кой?
Слънцето внезапно се скри зад облак и времето сякаш започна да пълзи. Мариана чу първите капки дъжд, потрепващи върху широкия каменен перваз на павилиона, някъде в далечината нададе крясък сова. И в това безвремие тя осъзна нещо: вече знаеше какво ще каже Зоуи и вероятно на някакво друго ниво винаги го е знаела.
После слънцето отново се показа — времето догони себе си с рязък скок. И Мариана повтори въпроса:
— Кой написа писмото?
Зоуи я гледаше с очи, пълни със сълзи. Прошепна тихо:
— Себастиан, разбира се.
Част шеста
Духът ни, знаем, от скръбта слабее
и става мек, безволев: и затуй
недей да плачеш, а мисли за мъст!
1.
Мариана и Зоуи мълчаха взрени една в друга.
Вече валеше и Мариана чуваше и подушваше миризмата на дъжда, падащ върху калта навън. Виждаше капките, размиващи отраженията на трептящите, огъващи се във водата дървета. Накрая тя наруши мълчанието:
— Лъжеш.
— Не. — Зоуи поклати глава. — Не лъжа. Себастиан написа писмото. Написа го за мен.