Под бюрото на Фаулър Таузър се събуди, изтръска още една бълха от козината си, тупайки силно задната си лапа в пода.
— Има ли нещо друго? — попита Алан.
Фаулър поклати глава.
— Може би има нещо, което бихте искали да направите — рече той. — Може би вие…
Щеше да изтърси: „искате да напишете писмо“, но се зарадва, когато спря навреме и не го каза.
Алан погледна часовника си.
— Ще бъда там навреме — рече той, обърна се и тръгна към изхода.
Фаулър знаеше, че мис Стенли го наблюдава, но той не желаеше да се обърне и да срещне погледа й. Започна да рови из книжата, натрупани върху бюрото му.
— Докога ще продължава всичко това? — попита мис Стенли изплювайки злобно всяка дума.
Тогава Фаулър се завъртя заедно със стола си и я погледна в лицето. Устните й бяха стиснати в тънка, права линия, косата й бе опъната назад по-силно от всякога и придаваше на чертите й онзи странен мъртвешки вид, който почти го плашеше.
Той се помъчи да й отговори хладно и равнодушно.
— Докато е необходимо и докато има надежда.
— Вие ще продължавате да ги осъждате на смърт — рече тя. — Ще продължавате да ги изпращате, за да ги срещате лице в лице с Юпитер. Ще си седите тук на топло и сигурно и ще ги изпращате на смърт.
— Няма място за сантименталности, мис Стенли — каза Фаулър, опитвайки се да подтисне гнева в гласа си. — Вие знаете също така добре, както и аз, защо правим това. Разбирате, че човекът в своята собствена форма просто не може да се справи с Юпитер. Единственият начин е да превръщаме хората в такива същества, които биха се справили. Вършила сте това и на другите планети. Ако умрат неколцина, но в крайна сметка успеем, цената не е голяма. През вековете хората са погубвали живота си за глупави неща и по глупави причини. Защо тогава да се колебаем пред лицето на малко смърт, когато става въпрос за такова велико нещо?
Мис Стенли седеше сковано и съвсем изправена, стиснала ръце в скута си. Светлината блестеше в посивелите й коси и, гледайки я, Фаулър се опита да си представи какво мислеше и чувстваше тя в този момент. Не че се боеше от нея, но и не се чувстваше удобно в нейно присъствие. Тези проницателни сини очи виждаха твърде много, ръцете й бяха прекалено опитни. Тя би трябвало да е нечия леля, да седи в люлеещ се стол и да плете, обаче положението не беше такова. Мис Стенли бе най-добрата операторка на устройството за трансформиране в Слънчевата система и на нея никак не й се харесваше начинът, по който той си вършеше работата.
— Нещо не е наред, мистър Фаулър — заяви мис Стенли.
— Именно — съгласи се Фаулър. — Ето защо изпращам младия Алан сам. Той може да открие какво не е наред.
— А ако не успее?
— Ще изпратя някой друг.
Тя стана полека от стола си, тръгна към вратата, но после спря пред бюрото му.
— Някой ден — рече мис Стенли, — вие ще бъдете велик. Никога не пропускате шанс. Това е вашият шанс. Знаел сте го още, когато са издигали този купол за тестовете. Ако се справите, ще се издигнете с една-две степени. Независимо от това колко хора ще умрат, вие ще се издигнете с една-две степени.
— Мис Стенли — каза Фаулър и гласът му бе рязък. — Младият Алан ще замине всеки момент. Моля, проверете машината си…
— Машината ми не е виновна — прекъсна го тя с леден тон. — Тя работи според координатите, заложени в нея от биолозите.
Фаулър седеше сгърбен на стола си, заслушан в стъпките й, отдалечаващи се по коридора.
Онова, което каза мис Стенли, бе вярно разбира се. Биолозите бяха заложили координатите. Но биолозите може би грешаха. Един косъм разлика, една йота отклонение и трансформаторът щеше да изпрати нещо, което не бяха и мислили да изпращат: някой мутант, който можеше да се огъне, да полудее или да се разпадне при дадени условия, при стрес или при някои напълно непредвидени обстоятелства.
Защото човекът не познаваше много онова, което ставаше навън. Знаеше само това, което му сочеха приборите. И пробите от тези събития, доставяни от същите прибори и механизми, не бяха нищо друго освен мостри, тъй като Юпитер беше невероятно голям, а куполите бяха твърде малко.
Дори работата на биолозите, които обработваха данните за „скокливците“ — явно най-висшата форма на живот на Юпитер — бе отнела три години на интензивно изследване, а след това две години, за да се направи проверката за надеждност и сигурност… работа, която на земята можеше да бъде свършена за една-две седмици. Ала все пак работа, която в този случай изобщо не можеше да се свърши на Земята, тъй като юпитерска форма на живот не можеше да бъде пренесена там. Налягането тук, на Юпитер не можеше да бъде пресъздадено извън Юпитер, а при земното налягане и температура скокливците просто изчезваха като спукани мехури.