— Обичаш ли ме още, Таузър? — попита го Фаулър, а Таузър затупа с опашката си. — Само ти ме обичаш още.
Фаулър се изправи и се извърна отново към бюрото си. Пресегна се и взе папката.
Бенет? Бенет имаше любима, която го чакаше на Земята.
Ендрюс? Ендрюс възнамеряваше да продължи обучението си в института „Марс Тех“ веднага щом припечелеше достатъчно, за да изкара годината.
Олсън? Олсън наближаваше пенсионна възраст. Непрекъснато разказваше на момчетата как щял да се пенсионира, а после да отглежда рози.
Фаулър внимателно върна папката на мястото й.
Осъждаше хората на смърт. Мис Стенли бе казала това, а устните й едва помръднаха в подобното й на пергаментова маска лице. Изпращаше ги да умрат, докато той, Фаулър, си стоеше тук на топло и сигурно.
Навярно всичко под този купол говореха така, особено след като и Алан не се завърна. Нямаше да му го кажат в очите разбира се. Дори избраният или избраните, които заставаха пред бюрото му, за да им съобщи, че те са следващите, които трябва да заминат, не смееха да му го кажат.
Ала той го четеше в очите им.
Фаулър отново взе папката: Бенет, Ендрюс, Олсън. Имаше и други, но нямаше смисъл да продължава.
Кент Фаулър знаеше, че няма да може да го направи, не можеше да ги погледне в очите, не можеше да ги изпрати на смърт.
Той се наведе напред и натисна копчето на интеркомуникатора.
— Да, мистър Фаулър.
— Мис Стенли, моля.
Фаулър чакаше да извикат мис Стенли, заслушан в звуците, които Таузър издаваше, докато дъвчеше унило кокала си. Зъбите на Таузър вече не бяха здрави.
— Мис Стенли е — чу се гласът на мис Стенли.
— Исках просто да ви кажа, мис Стенли, да се приготвите за още двама.
— Не се ли боите, че ще ви свършат хората? — попита го тя. — Ако изпращате по един, ще имате хора за повече време и удоволствието ви ще трае двойно по-дълго.
— Единият ще бъде куче — рече Фаулър.
— Куче!!!
— Да, Таузър.
Той усети внезапния, студен гняв, който вледени гласа й.
— Вашето собствено куче!!! Всичките тези години то е било с вас…
— Точно в това е въпросът — прекъсна я Фаулър. — Таузър ще бъде нещастен, ако го оставя сам.
Това не беше същият Юпитер, който Фаулър познаваше, гледайки го през телевизьора. Очакваше, че ще е различен, но не точно такъв. Очакваше да намери водопади от амонячен дъжд, вонящи изпарения и оглушителния, гръмотевичен тътен на бурята. Очакваше виещи се облаци и мъгла, и злобни, чудовищни светкавици.
Не предполагаше, че пороят ще бъде всъщност стелеща се пурпурна мъгла, която пробягваше като сянка над пурпурната морава. Не беше и помислял, че злобно виещите се светкавици са просто пламъците на възторга, лумнали върху яркото небе.
Докато чакаше Таузър, Фаулър разкърши тяло, изумен от новата лекота, гъвкавост и сила, които откриваше в себе си. „Бива си го това тяло“, реши той и се намръщи, когато си спомни как бе съжалявал скокливците, наблюдавайки ги върху телевизионния екран.
Трудно му беше да приеме, че жив организъм може да се основава на амоняк и водород, а не на вода и кислород, трудно му беше да повярва, че такава биологична форма може да изпитва същата шеметна възбуда от живота, която изпитваха хората, трудно му беше да си представи, че може да има живот в тази разбунена супа, каквото представляваше всъщност планетата Юпитер, без да знае, разбира се, че в Юпитерианските очи атмосферата изобщо не приличаше на разбунена супа.
Вятърът го галеше така, сякаш нежно го докосваше с пръсти и той стреснат, си припомни, че според земните стандарти този ветрец би трябвало да е ревящ ураган, фурия, заредена с отровни газове и носеща се със скорост триста километра в час.
Някакви приятни ухания проникваха в тялото му. И все пак едва ли бяха ухания, поне не в смисъла на миризма така, както той я помнеше. Това бе нещо друго — като че ли цялото му тяло се потопяваше в усещането за лавандула… и все пак не беше лавандула, а нещо, което Фаулър познаваше, но за което нямаше дума — несъмнено една от многото загадки в терминологията. Защото думите, които знаеше, мисловните символи, с които си служеше като землянин, нямаше да му бъдат от полза като юпитерианец.
Капакът отстрани на купола се отвори и Таузър се изтърси от него… поне би трябвало да е Таузър.
Фаулър понечи да извика кучето. Съзнанието му оформи думите, които искаше да изрече, но… той не можа да ги изрече. Нямаше начин — нямаше нищо, с което да ги каже.
За миг съзнанието му бе обхванато от пипалата на ужаса, на животинския страх и в главата му се завъртяха първите вихри на паниката.