Броуди стана от бюрото си.
— Трябва да свърша едни лични неща. После ще посетим господин Симпсън. Запази билети за последния вечерен полет от Нюарк и съседни стаи в „Мариот“.
Тейлър щракна на някакъв линк и сбърчи чело.
— Изглежда, преди два дни в лобито на „Мариот“ е имало стрелба. Какво ще кажеш за „Ел Дорадо“?
— За кога е планирана стрелбата там?
— Не пише.
— Направи най-доброто, което можеш.
Броуди излезе.
6.
Офицерският клуб в Куонтико беше приятно място. Големите прозорци пропускаха лъчите на изгряващото слънце и имаше елегантен бар със столове с високи облегалки и двайсетина маси с удобни кресла. Над бара бяха поставени гравирани табели на военните части в Куонтико, както и стара дървена перка, която спокойно можеше да е от самолета на човека, свалил Червения барон.
Броуди и Домброски седнаха на почти празния бар. Тъй като беше малко след десет, двамата демонстрираха сдържаност и си поръчаха бира.
Домброски се огледа.
— Това място прилича на проклет „Апълби“.
Броуди беше чувал и преди това оплакване от началника си и се надяваше, че думите му не са загряване за поредната дълга филипика за променящата се култура на военните. Офицерските клубове, в които Домброски беше гулял и пиянствал по време на пропиляната си младост, се намираха във величествени сгради с бални салони и трапезарии с униформени прислужници. Причината за упадъка на онези великолепни стари заведения беше отчасти икономическа и отчасти социална. Армията се опитваше да „принизи“ величието на алкохола и не искаше да носи отговорност, когато някой офицер излезе от клуба и забие колата си в някоя семейна каравана. Броуди обаче беше виждал как кара Домброски и беше сигурен, че една-две бири няма да се отразят на уменията му.
Домброски вдигна чаша към Броуди.
— Престанах да вярвам в късмета и в Бог, но все пак ще кажа да си пазите задниците и да се приберете живи и здрави. Това е заповед.
— Да, сър.
Пиха.
— Във връзка съм с човек от Военното разузнаване в посолството ни в Каракас — каза Домброски. — Полковник Брендан Уорли. Той ще бъде логистичната ви подкрепа на място. Уорли е военен аташе, в страната е от няколко години и я познава добре. Запознат е най-общо с мисията ви и знае, че сте там, за да откриете и задържите капитан Мърсър. Можете да споделяте допълнителни подробности с него, ако е нужно, но само колкото е необходимо. Ще ви чака в лобито на хотела ви, когато се регистрирате, и ще ви даде екипировката ви.
Броуди кимна. Радваше се, че ще имат известна подкрепа на място. Както и някои инструменти на занаята, които никога не биха могли да прекарат през охраната на летището на Каракас.
— Освен това ще ви даде пари в брой — добави Домброски. — Трудно е да вкараш пари, без да те ошушкат на летището, а картите ви там няма да ви свършат работа. Ще изпрати кола, която ще ви посрещне и ще ви откара до хотела.
— По-добре ще е да вземем такси. Така няма да се набиваме на очи.
Домброски сви рамене.
— И аз си мислех същото. Той обаче каза, че така и така ще се набивате на очи, защото сте американци. Шофьорът му е оправен, ще бъде въоръжен и ще се погрижи да не бъдете обрани или отвлечени по пътя до хотела.
— Вече се чувствам по-сигурно — каза Броуди. — А за извеждането на Мърсър от страната?
— Полковник Уорли ще ви помогне и за това.
Тейлър щеше да резервира двупосочни билети, но след като задържаха Мърсър, обратният им полет щеше да е с частен чартър. Броуди не се безпокоеше особено за тази част на мисията. През десетилетията американските разузнавателни агенции бяха натрупали богат опит в тайното вкарване и изкарване на хора в страните от Латинска Америка.
Домброски извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Броуди.
— Туристически визи. Напълно редовни са, на истинските ви имена. Ще пътувате с цивилните си паспорти, така че ако ви проверят в централната паспортна база данни в Каракас, всичко ще бъде наред. Обикновено трябват месеци за уреждане на визи и трябва да представите паспортите си, но явно хората на Хакет имат свой човек във венецуелското посолство и визите ви бяха готови вчера. По документи сте ваксинирани срещу жълта треска, макар че няма да е зле да го направите наистина, ако се наложи да посетите вътрешността на страната. Освен това, макар да имате различни фамилии, сте женени — успех с това — и работите като застрахователни агенти в Александрия.
— Значи ще трябва да бъдем в една стая?
— Това го решавате ти и госпожица Тейлър. Но ще запазите две стаи.