— Бъди учтив и си изяж закуската — каза Тейлър.
— Ще помоля госпожа Цезар да ми я увие за по-късно.
— Не я обиждай. Сигурна съм, че храната тук е оскъдна.
Тейлър забеляза Колинс и му извика. Той се усмихна, махна с ръка и тръгна към павилиона, понесъл пилотската си чанта, което означаваше, че възнамерява да остане или не иска да я оставя в самолета. Броуди си помисли, че капитан Колинс — Джон — вече би трябвало да е стигнал до заключението, че пътниците му не използват истинските си имена и че може би Сара не е омъжена. Броуди понякога се питаше дали работата му нямаше да е по-лесна, ако беше красива жена. Най-вероятно не.
Колинс седна срещу Тейлър и погледна храната.
Броуди го подкани да я опита.
— Вече ядох — призна той. — Винаги си нося сандвич, когато летя до села на местните.
— Благодаря, че го споделяш — отвърна Броуди. — Значи си идвал и преди в Кавак?
— Да. Три пъти, ако не се лъжа.
— Познаваш ли Цезар, шефа на водачите?
— Мисля, че съм се срещал веднъж с него.
— А някой от другите?
Колинс поклати глава.
— Просто кацам тук с хора от туристическа група, слизам да се поразтъпча, използвам тоалетната, евентуално хапвам сандвича си и си заминавам. Не оставам по-дълго, отколкото е необходимо.
— Защо?
Колинс сви рамене.
— Тук няма много за правене, ако не си с туристическа група.
— Би могъл да си наемеш водач и да се повозиш с лодка по реката.
— Трябва да държа под око самолета си. Все пак не съм на ваканция.
— Вярно. Спокойно ли се чувстваш сред пемоните?
— Ако имате предвид дали ме изнервят, отговорът е не — отвърна Колинс. — Но… на два пъти забелязах някакви корави на вид типове, които не бяха местни. Наблюдаваха ме.
Броуди и Тейлър се спогледаха.
— Карал ли си стоки до Кавак? — попита Броуди.
— Веднъж. Десетина каси бутилирана вода.
Е, определено не я използваха за приготвяне на кафе.
— Накъде биете? — попита Колинс.
— Никога не знаеш, докато не стигнеш дотам. — Броуди погледна купата му. — Мога ли да я взема?
— Моля.
Броуди бутна своята купа и тази на Колинс пред Тейлър.
— Всичките са за теб.
Колинс отпи от кафето си и направи кисела физиономия.
— Преместих самолета до този край на пистата, така че сега е по-близо. В случай че ни се наложи да се омитаме спешно.
— Добро мислене, Джон — похвали го Тейлър.
Колинс се усмихна.
Броуди винаги се изумяваше колко бързо наетите местни се включваха в играта. Достатъчно беше да има малко тръпка. Всеки искаше да бъде Джеймс Бонд.
— Ако останем, ще делим една стая — уведоми го Броуди.
— Госпожа Боуман го каза… но… правилата на компанията изискват на летища без поддръжка да оставам в машината. Самолетът не е мой — обясни Колинс. — Той е собственост на богат венецуелец, който го дава под наем срещу долари. Но… ще видим… — И погледна Тейлър.
Капитан Колинс явно се разкъсваше между дълга и перспективата да види г-жа Боуман по къса нощница. Броуди напълно го разбираше.
— Добре, всъщност бихме предпочели да си другаде, но наблизо — каза му Броуди. — Ето какъв е планът, Джон. След петнайсетина минути със Сара ще тръгнем с лодка по реката да погледаме малко птици. Ще отсъстваме три, най-много четири часа. Ти ще останеш тук с багажа ни и ако не се върнем след четири часа или не ти се обадим, ще ни звъннеш и ако не вдигнем, излиташ и се обаждаш на полковник Домброски на номера, който ти дадох.
Колинс не отговори и Броуди не можеше да реши дали пилотът е развълнуван от участието си в тази авантюра, или е напълнил гащите от страх.
— Дори ще е по-добре да качиш багажа ни на самолета — каза му Тейлър. — И може би да останеш в него или до него, сякаш поправяш нещо, и да си готов за спешно излитане.
Колинс отново не отговори, но кимна.
— Импровизирай — посъветва го Броуди. — Сам прецени. Не заспивай. Носи пистолета и телефона със себе си и се дръж нормално около всеки пемон, когото видиш. Ти си просто пилот, работещ за „Ейпекс“.
Колинс отново кимна.
Тейлър го погледна в очите.
— Това е важно за страната ни, Джон, и ние ти се доверяваме. Имаш ли някакви въпроси?