Тейлър взе мобилния си телефон и зареди още снимки.
— Добре, виждам едно място… на няколкостотин метра нагоре, където дърветата се отдръпват от брега… нещо като кална ивица.
— Отлично. Да я проверим.
— Добре… Преди ивицата виждам тръстиковия покрив на онова, за което Колинс каза, че е рибарска платформа на пемоните.
— Добре. Това е добър ориентир за дроновете. Ще вземем координатите на калната ивица от сателитния телефон — добави той. — И мисията е изпълнена.
Тя го погледна.
— Намалил си целта на мисията си.
— Но не много за държавна работа. След като вече съм на място, разбирам, че няма начин да пипнем беглеца и да го качим на самолета.
— Не съм сигурна, че ние самите ще успеем да се качим на самолета.
— Колинс е все още там. Но не съм сигурен кой му прави компания в Кавак. Може да ни чакат.
Тя се замисли.
— Винаги можем да се обадим на Уорли.
— Това може да е нашият следващ и последен ход. А дотогава се обади на пилота ни.
Тейлър отново звънна, но никой не ѝ вдигна. Явно беше много дълъг душ, но може би и не чак толкова дълга дрямка. Или Колинс беше отишъл до тоалетната и някоя пума го бе намерила за вкусен.
— Може би седи — или спи — някъде, където няма открито небе — каза Броуди. — Случват се такива неща, когато наемаш аматьор.
Тя кимна.
— Готините са винаги глупави.
Броуди се усмихна.
— Когато се разхвърчат лайна, ги превръщаш в тор за твоето дърво на познанието.
— Ще го кажа на следващия си партньор.
— И не пропускай да му кажеш от кого го знаеш.
Броуди вдигна бинокъла и погледна нагоре по течението. Някаква сиво-бяла птица се гмурна в реката и отлетя с голяма сребриста риба в клюна си. И отвличанията трябваше да са толкова лесни.
Отново си помисли за чичо си Реджи и делтата на Меконг. Виетнамската война беше абстракция за Броуди — тропическа холивудска картина с джунгли и напалм. За родителите му тя беше поучителна история за американския милитаризъм и надменност, а самият Реджиналд Броуди беше сведен просто до чавка в списъка на пропилените животи.
Броуди често се беше питал какво ли би причинила неговата смърт на родителите му. Когато някой другар от взвода го снимаше с телефона си, Броуди понякога се питаше дали родителите му няма да гледат тази снимка, за да си го спомнят, дали няма да я окачат в рамка на стената или може би да я пратят за некролога в местния вестник. Или пък щяха да се опитат да забравят, както баща му се беше опитал да забрави брат си Реджи, спомените за когото бяха напъхани в кутия за обувки в мазето.
Скот Броуди се беше върнал жив от войната. Но на масата у дома не се разказваха военни истории и не се задаваха въпроси. Което беше добре.
Родителите му обаче изпаднаха във възторг, когато той се премести в ОКР. Добрата стара детективска работа. Без убийства, без опасности.
Тейлър го изтръгна от унеса му.
— Един час. — Тя си погледна телефона. — Постройката трябва да е след следващия завой, а след това и калната ивица.
— Добре. Направи няколко снимки. С тях ще завършим доклада си. После ти ще кажеш: „От показанията на една надеждна проститутка смятаме, че лагерът на капитан Мърсър се намира на петнайсет минути път пеша през тази джунгла“.
Тя се усмихна насила.
— Ще оставя заключителните думи на теб.
— Но пък ще отговориш на първия въпрос.
Броуди влезе в завоя на реката, като се придържаше към брега.
— Мога ли да те питам нещо?
— Добре.
— След като вече сме в края на разузнаването и след като безопасното ни завръщане е малко съмнително, бих искал да знам какво има в сака ти, като изключим гащичките и лакомствата.
Погледите им се срещнаха и Тейлър каза:
— Бих могла да те излъжа и ако не стигнем до Кавак, никога няма да разбереш.
— Точно затова искам да ми кажеш.
— Добре… Е, беше ми дадено нещо, което да нося със себе си.
— От кого?
— От… приятели на Трент.
— Не съм особено изненадан. Кога?
— В деня преди срещата ни с генерал Хакет.
— Явно са знаели, че ще заминеш.
Тя кимна.
— Знаеха преди ние да научим.
Това ставаше интересно и може би оплетено, така че Броуди насочи лодката към брега, изключи двигателя и вдигна перката от водата, когато носът достигна гъстата растителност.
— Вържи я.
Тейлър върза въжето на носа за един надвиснал клон и лодката се завъртя към десния борд и течението я притисна към брега.
Броуди я погледна в сенките.
— Какво ти дадоха?
— Ами… казва се „Гармин Инрийч“. — Тя го погледна. — Знаеш ли какво е?