Емилио отвори малката врата и даде знак на пленниците си да влязат.
Броуди влезе пръв, като приклекна на прага. Тейлър го последва. Озоваха се в тъмно задушно помещение, в което се долавяше вонята на урина, пот, изпражнения и страх. Подът беше покрит със сухи палмови листа; в средата имаше дебел дънер с дължина около два метра, който стигаше почти от стена до стена.
Емилио също влезе и посочи.
— Sentad. — Сядайте.
Броуди и Тейлър отидоха при дънера и седнаха с гръб към стената; на слабата светлина Броуди забеляза, че към дънера са заковани две вериги, в края на които имаше окови за крака и отворени катинари.
Той прецени положението — по-скоро по навик, а не защото имаше някакъв план за действие. Емилио стоеше на прага, а един от хората му беше вътре с насочен към пленниците калашник. Другите четирима бяха отвън, така че Броуди можеше да ги извади от уравнението. Тейлър беше слаба от обезводняване и Броуди също чувстваше ефектите от много дълги дни без достатъчно сън, вода и храна, освен ако не броеше онези „Сникърс“. Така че ако целта им беше да се измъкнат, може би първо трябваше да бъдат оставени сами, за да изучат затвора си, който не изглеждаше особено впечатляващо, и да видят каква охрана ще им сложат.
Емилио им каза нещо. Тейлър сложи оковата на левия си крак, пъхна закопчалката на катинара през дупките и го щракна.
Емилио извика на Броуди, който учеше испански по трудния начин, и той направи същото.
Емилио изглеждаше доволен, че тези двамата скоро ще престанат да са негов проблем, макар че Броуди подозираше, че похитителят им още си представя Тейлър по сутиен и гащета. Всъщност той я погледна и каза нещо, което накара хората му да се усмихнат.
След това Емилио рязко им показа пластмасовата кофа за урина и изпражнения и туба с вода. Погледна за последно пленниците си, каза нещо на Тейлър и Броуди чу „сеньор Кайл“. После се обърна и излезе.
Вратата се затвори и малкото помещение без прозорци стана още по-тъмно, осветено единствено от слънчевата светлина, проникваща през процепите на бамбуковите стени.
Броуди се заслуша за изщракване на ключалка, но чу единствено отдалечаващите се гласове на Емилио и хората му.
Двамата поседяха мълчаливо известно време.
— Какво каза той? — попита Броуди.
— Каза, че сеньор Кайл ще иска да ни види.
— Това е добре.
— И че сеньор Кайл прерязал гърлото на последния гринго, който е бил в тази стая.
— Това вече не е добре.
— Жадна съм. — Тя придърпа пластмасовата туба, вдигна я и отпи. После подаде тубата на Броуди, който видя, че са останали само няколко пръста на дъното и ѝ я върна. Тя обаче настоя той да пие и Броуди отпи глътка от вонящата течност, която със сигурност щеше да им създаде проблеми, стига да останеха живи достатъчно дълго.
— А какво ти каза, когато се усмихваха и те гледаха? — попита той.
— Няма значение.
— Кажи.
Тейлър пое дълбоко дъх.
— Каза ми, че съм била прекалено красива, за да ме убиват, и че ще ме сложат при другите жени, които обслужват мъжете.
Броуди се беше досетил, че Емилио ѝ е казал точно това.
— Ако наистина получиш възможност за такава свобода, трябва да се възползваш, да измислиш как да се измъкнеш оттук и…
— Не ми казвай какво трябва да правя. Ще го измисля, ако се стигне дотам.
— Извинявай.
Тя облегна гръб на бамбуковата стена.
— Сигурна съм, че на Кайл Мърсър му липсва компанията на жена, с която да… говори… Така че ще направя всичко възможно, за да запазя живота и на двама ни.
— Хайде да сменим темата. Да си говорим за измъкване и бягство.
Тя не отговори и Броуди видя, че е затворила очи.
Той се наведе и огледа халките в дънера. Бяха с диаметър малко над сантиметър, което означаваше, че са дълги поне дванайсет или петнайсет сантиметра и са забити в дънера, чийто диаметър беше почти трийсет сантиметра. Опря крак на дънера и натисна; оказа се доста тежък — вероятно махагон. И при дължина от почти два метра би трябвало да тежи между деветдесет и сто и трийсет килограма. Можеше да вдигне подобна тежест — беше носил ранен другар, който тежеше деветдесет килограма. И с помощта на Тейлър с лекота можеха да разбият бамбуковата врата, независимо дали е заключена, или не. Или пък да разбият някоя от стените, макар че бамбукът беше по-як, отколкото предполагаха повечето хора, и именно затова се използваше за правенето на клетки за животни и хора.
Значи измъкването от затвора през нощта беше възможно, но трябваше да има предвид евентуалната въоръжена стража при вратата, както и оковите. Ако имаше пазач и ако беше три сутринта, той едва ли щеше да очаква черепът му да бъде премазан от таран. Но ако пазачът нямаше ключове за катинарите, как щяха да мъкнат тежкия дънер през джунглата? Всъщност трябваше да стигнат само до реката, която беше на петнайсетина минути път надолу по склона, да се спуснат по течението до Кавак и да стигнат там преди някой да е разбрал, че са изчезнали — и преди крокодилите и пираните да са ги усетили.