Капитан Мърсър и сеньор Кайл явно обитаваха едно и също тяло и беше трудно да се разбере кой го контролира, така че Броуди трябваше да внимава да не натисне погрешното копче и изобщо да внимава с натискането. Той продължаваше да мисли за онова видео, на което Мърсър клатеше талибанска глава пред обектива на камерата.
— Женени ли сте всъщност? — попита Мърсър.
— Отношенията ни с госпожица Тейлър са единствено професионални — отвърна Броуди.
— Разбирам… тоест…?
„Тоест между нас няма емоционална връзка, Кайл, и не можеш да я използваш за своя изгода“.
— Не сме интимни — каза Броуди. „Но почти станахме“.
Мърсър кимна.
— Значи загрижеността ви за госпожица Тейлър е единствено професионална.
— Аз бих я нарекъл човешка.
— А аз рицарска. Госпожица Тейлър пък би могла да я нарече мъжки шовинизъм.
— Какво ще кажете да продължим нататък? — предложи Тейлър.
— Добре. — Мърсър погледна тениската ѝ. — Джорджтаун.
Тя кимна.
— Отраснала в прилично предградие на Вашингтон, завършила политология, с татко дипломат или бюрократ от висшия ешелон. Влезли сте в армията, за да работите известно време в бедняшките райони, и после сте се преместили в ОКР, защото сте решили, че там е безопасно и ще погледнат благосклонно на документите ви, когато кандидатствате право.
— Татко ми беше автомонтьор, когато беше достатъчно трезвен, за да може да работи — отвърна Тейлър. — Влязох в Джорджтаун със стипендия и избрах кариера в армията поради бедност. Профилирането определено не е вашата стихия — добави тя.
— Може би. Но обикновено познавам, когато някой ме лъже. — Той погледна Броуди. — А вие къде сте учили?
— В Нюйоркския.
Мърсър кимна.
— Чувам източния акцент.
— Селско момче от щата Ню Йорк.
Мърсър погледна Тейлър.
— Тенеси — каза тя.
— Не го долових в акцента ви.
— Ще го доловите, ако се вбеся истински.
Мърсър се усмихна.
— Аз съм от Сан Диего. Но вие знаете всичко за мен от досието ми. С изключение на онова, което е редактирано.
Броуди изпитваше засилващото се чувство, че всичко това е нереално. Джунглата си беше тук, но никой в нея не бе истински. Той погледна Кайл Мърсър и погледите им се срещнаха. Капитанът се усмихваше, но очите му бяха… празни.
Кайл Мърсър беше луд. Не приятно луд — а просто луд. Но изключително функционален. И много добре осъзнаваше, че е излязъл извън релсите. Или пък му харесваше да играе тази роля. Може би комбинация от двете. Така или иначе, ако капитан Мърсър някога се озовеше у дома и някой армейски психиатър погледнеше него и видеото с обезглавяванията, веднага щеше да го обяви за психически негоден да се яви в съда. Което всъщност беше чисто хипотетично, защото Броуди не мислеше, че някой от намиращите се на рибарската платформа ще се прибере у дома.
Кайл Мърсър обаче явно се наслаждаваше на разговора и може би изпитваше носталгия — ако психопат може да изпитва подобно чувство.
— Съжалявам за майка ви — каза Броуди.
Мърсър не реагира.
— Сигурен съм, че баща ви тъгува за вас — продължи Броуди. — Време е да се върнете у дома, войнико.
— Аз съм си у дома.
— Не сте.
— В такъв случай предпочитам да съм тук, отколкото в Левънуърт. Нима и вие не бихте го предпочели?
— Ако трябва да съм честен, капитане, това място смърди. Нищо лично — добави той.
Мърсър не отговори на коментара му, но каза:
— Не ме наричайте капитан.
— Вие сте капитан от армията на Съединените щати.
— Не повдигайте отново този въпрос.
— Тогава как да се обръщаме към вас?
— Със сеньор Кайл.
— Какво ще кажете за Скот, Маги и Кайл?
Мърсър го погледна, после погледна Тейлър.
— Мисля, че и двамата трябва да прекарате малко повече време в ареста. — Погледна си часовника. — Може би двайсет и четири часа на хляб и вода. Без хляба. И може би ще извършим онези претърсвания на голо, за да сте доволни. — Погледна през рамо към Емилио.
Очевидно Мърсър вече не изпитваше удоволствие от разговора.
— Не мисля, че някой от нас разполага с двайсет и четири часа, Кайл — каза Броуди.
Мърсър се обърна към него, замисли се за известно време и попита:
— Как ме намерихте?
— Ал Симпсън.
Мърсър се загледа в нищото. Вероятно възпроизвеждаше в съзнанието си случайната среща в „Кокошарника“ и се ругаеше, че не е удушил Симпсън с коприненото шалче на някое от момичетата. Погледна Броуди.
— От неговите показания би трябвало да стигнете единствено до Каракас и бардаците му.